ВЕНЕЦИЯ 2020: НИКЪДЕ КОНКРЕТНО


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2020: НИКЪДЕ КОНКРЕТНО

Седем години след изключителния успех на „Натюрморт“(2013), показан във Венеция в „Хоризонти“ и спечелил наградата за режисура, Уберто Пазолини отново е в същата програма и пленява с третия си филм „Никъде конкретно“, на който е и сценарист, и продуцент. Поетичната чувствителност и емоционалната яснота са същите.

Както и „Натюрморт“, „Никъде конкретно“ докосва с изключителна лекота темата за смъртта. История по истински случай на неизлечимо болен баща, без роднини, който отглежда сам четиригодишния си син, след като биологичната майка ги зарязва и се завръща в Русия. Като всеки родител със скромни ресурси той иска да намери най-доброто за бъдещето на детето след смъртта си. Джон (Джеймс Нортън), 34-годишен, любезен и мълчалив, работи като мияч на прозорци в Белфаст и в свободното си време води малкия Майкъл (Даниел Ламонт) в парка. Не престава да се наслаждава на времето, което му остава с детето. Понася болестта си с голямо достойнство.Той е грижовен, привързан, добър, но има няколко месеца живот и заедно със социалните служби започва да търси семейство, на което да остави сина си. Няма право на грешка. Джон не иска за Майкъл съдба като своята - отгледан само от баща си камионист, после отраснал в сиропиталище.

В поредица от срещи с потенциални родители режисьорът набелязва удивителни портрети на разни семейства: богати и хладни, заможни и безсърдечни, изроди, самотна и бездетна жена. По интелигентен начин Пазолини наблюдава различните подходи към избора за осиновяване на дете, разсъждава върху човешките желания. Актьорският състав, дори във второстепенните роли, гради много добре повествователната структура.

Въпреки драматичната ситуация филмът не изпада в сантименталност и мелодраматично изнудване. Режисьорът успява да намери мярката, без да се губи в отчаянието. Бащата трябва да се научи да умира, синът - да живее. Те се държат ръка за ръка, когато вървят заедно и в синхронна крачка по улицата, водеща към детската градина, но и към сбогуването.

Промените в „Никъде конкретно“ идват от еволюцията на чувствата на главните герои, а не от развитието на историята. В началото бащата изглежда сигурен какво трябва да притежава едно перфектно семейство, с течение на дните е обзет от съмнения. Отказва се и от първоначалната си идея да държи настрани истината от детето за това, което го очаква. Джон се бори да премахне постоянното присъствие на смъртта от съзнанието на сина си, да намери точния начин и време да му обясни какво предстои да се случи.

Силата на филма е в емоционалната интензивност на връзката между баща и син, в премерената и блестяща интерпретация на Джеймс Нортън. Британският актьор, упражнявал се месеци да придобие белфастки акцент, поднася с голямо умение всички нюанси на персонаж, който би могъл да се плъзне към патетика или да събуди състрадание и да доведе до сълзи. Нортън намира точната мярка, за да поднесе приглушеното страдание на екрана, разчита повече на погледа, постепенно угасващ, на походката - все по-бавна и несигурна, на опърпания външен вид.

Актьорът има правилен подход и към малкия изпълнител Даниел Ламонт, връстник на героя си, който без видими усилия изгражда добре балансиран образ между лекотата на четиригодишно дете и сериозността на ситуацията, в която се намира и която по очевидни причини не може напълно да разбере. Двамата протагонисти изграждат абсолютно достоверна и реалистична връзка, плод и на предварителната им подготовка извън кадъра, на многобройните посещения у дома и с родителите на Даниел Ламонт. Покорява нежността на  ежедневни жестове и съучастие - детето завива с одеяло спящия баща; приготвят заедно торта за неговия рожден ден, подарява му една свещичка в повече от навършените години; чашата „Баща номер едно”, която Джон използва; стаята с огледалата в лунапарка, която деформира фигурите им - Майкъл е висок, Джон – нисък; книгата „Как умират динозаврите”; червените пликове с писма за всяка възраст на детето, снимката на майката, поставена до тях в кутията на завещанието. Красноречиви и прости изображения, малки големи идеи за визуален прочит, които опоетизират жестокостта на живота. Филмът е и за това какво е да си родител, как да общуваш с детето си и да го насочиш към пътя, когато вече няма да те има. Финалния избор прави синът, което е очевидно от стиснатите им ръце в знак на разбирателство и съгласие.

Трогателният диалог с възрастната приятелка на Джон показва и друг начин на осмисляне на траур - дълго отлагана смелост за извършване на очевидно тривиално действие - изхвърляне на четка за зъби на починалия ѝ съпруг.

Кадрите на филма са изчистени, ясни, няма натоварващи детайли от безумието на градския живот. Има някои излишни отклонения - миенето на прозорци в погребален дом или сцената, в която богат и глупав собственик унижава Джон, че не си върши добре работата, които с удоволствие бихме си спестили.  

Музиката на Андрю Саймън Макалистър също подчертава деликатно ключовите моменти от историята, монтажът на Масахиро Хиракубо ѝ дава правилен ритъм.

Непростимо е, че въпреки цялата споеност на всичките си компоненти, изключителната игра на Джеймс Нортън и малкото дете, елегантното и далеч от всякакъв сантиментализъм послание, „Никъде конкретно“ не беше забелязан от журито на „Хоризонти“. Очаква го обаче триумфален успех по световните екрани.