ВЕНЕЦИЯ 2019: КЪМ ЗВЕЗДИТЕ


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2019: КЪМ ЗВЕЗДИТЕ

Американският филм „Към звездите” на Джеймс Грей направи световната си премиера на кинофестивала във Венеция и веднага се запитах - какво прави в конкурса този модерен холивудски продукт, разхитил завидни средства, за да разкаже лични истории чрез жанра на научно-фантастичната алегория?

Тази космическа одисея става в недалечно бъдеще и стартът ѝ тръгва от Земята. Смъртоносни магнитни бури, неочаквани затъмнения, неконтролируеми гърмежи. Нашата планета е обхваната от странни атмосферни феномени, довели до хиляди жертви. Американското правителство има съмнения, че вероятната им причина е на Нептун, където преди 16 години е изчезнала изпратена от него космическа експедиция. Неин ръководител е космически инженер (Томи Лий Джоунс), легендарен астронавт, първият, достигнал до такива далечни извънземни пространства. Естествено, на сина Рой (Брад Пит) се полага да предприеме дълго, мъчително и с неизвестен край пътуване, за да установи дали бащата е виновен за всичко.

Още в самото начало от зрителя настоятелно се иска да повярва на историята и да не обръща внимание на нейната насилственост. В това линеарно повествование се редуват едри планове и спектаклови панорами в космическото пространство, придружени от крещяща и задушаваща разказвателния задкадров глас музика. Препраща към киното на Терънс Малик, нали? Тази настоятелност и обстоятелственост дразни още в самото си начало. Гласът на героя е в повече, тенденциозен и най-вече изрича баналности, които повтарят изображението. Още по време на снимките режисьорът заявява, че иска да представи пътуването в пространството по възможно най-реалистичен начин, но намеренията не са успешни. Филмът изисква търпение, задължава те да вярваш на астронавта и да поемеш с него авантюрата, белязана от отделни етапи на трудно самопознание.

Преходите са неравностойни, разсъжденията - повърхностни, оставени на диалозите. Филмът се опитва да бъде привлекателен, но изпада в протяжност. Сюжетът е конвенцонален, предвидим, хепиендът е осигурен. „Към звездите” е лишен от душа, студен като Рой. Меланхолията на астронавта, натрапчивите едри планове на Брад Пит, равнодушният му глас зад кадъра смаляват творбата. На нейната космическа болка липсва дълбочината. Сценарият е изключително повърхностен и красотата на изображението не е достатъчна, за да даде емоционалност. Времената на разказа са много разтегливи, сцените се люшкат между ускорения и спадове.

Вторият етап от пътуването - Луната, е туристическа цел, лесно достижима с транспорт, достъпен за всички. Тя също е обезобразена и разушена от човешката цивилизация. Космосът е място за гибел, ничия земя, в която и най-баналната грешка е със смъртоносни последици. След Луната и по пътя към поредната спирка Марс Грей освобождава Рой от екипажа, разделен на „добри” и „лоши”, едни загиват в неправдободобни междузвездни схватки, други са жертви на междуличностни отношения. За разнообразие, в Космоса е качен и животински свят.

Пространството е терен за авантюри, но и за навлизане в съзнанието на астронавта, за да се разбере доколко присъства личностното в неговите космически мисии. Хладнокръвният Рой полита, за да се освободи от своите демони и да се погледне най-сетне отвътре. Подчертано ни е, че в постоянното търсене на нещо далечно за постигане не забелязваме онова, което стои пред и до нас. Посланието, натрапчиво и песимистично, е, че единственият живот, който би трябвало да ни интересува, не е извънземният, а земният. Синът се лута в сенките на властната бащина фигура, далечна и в миналото, и в настоящето му. Филмът е амбициозен, но от прекалената настоятелност става повторителен, когато иска да подчертае терзанията на Рой: може ли бъдещето да ни отдалечи от корените ни; възможно ли е да се остави по-хубаво наследство от даденото ни; носим ли нещо от бащите си; какви личности искаме да бъдем, но не сме станали. Отношенията баща-син наподобяват черната дупка, от която трудно се излиза, на която Грей набляга толкова много, а постига обратния ефект - филмът все повече затъва в нея.

Далеч от всички, героят на Брад Пит е раздиран от екзистенциалната дилема, която разрешава само там, където не е наблюдаван от никого - между сателитите и планетите. В тази парадоксална космическа епопея той бяга на милиони километри и години от Земята, за да намери по-добре корените си. Обсебен от бащиното си влияние, героят има физиологическа нужда да провери своите граници и недоверие към бъдещето. Астронавтът е рационален още в началото и естествено, на първо място е всеотдайността в работата и пренебрежението дори към брака. Предсказуемата среща между баща и син става на последниия етап - Нептун.

Всичко е концентрирано в Брад Пит - симпатичен, статичен, безразличен. Останалите персонажи (мярва се за малко и големият Доналд Съдърланд) са сателити, които се въртят около него. 

След като стъпи на червения килим в Кан с „Имало едно време в Холивуд” на Куентин Тарантино, актьорът завоюва и Венеция и накара многобройните си почитателки да го чакат с часове за автографи и селфи.

Бъдещето на света според филма е повече от всякога неизвестно. Земята е изчерпала естествените си ресурси, човешкият род е превърнат в „разрушител на светове”. Марс и Нептун също се изследват с цел за изгодно използване.

„Съществуват две възможности – или сме сами в света, или не сме. И двете са ужасяващи”. Този цитат на Артър Кларк, автора на романа „Една одисея в космоса през 2001-та година”, е основният извор за вдъхновение на Грей. Целият филм е осеян с цитати от жанра, дори има и „Соларис” на Андрей Тарковски, но особено е очевидна еднаквостта на финала с този в „Гравитация” на Алфонсо Куарон. За съжаление, филмът очевидно цели да привлече масовата публика, а и вероятно ще разочарова голяма част от истинските почитатели на научнофантастичния жанр.

Философските амбиции на режисьора задушават изразителността. Специалните ефекти са забележителни, но не успяват да отстранят фантазмите на Стенли Кубрика в сравнение "Към звездите" е безпомощен.