ВЕНЕЦИЯ 2019: ДЪРЖАВНО ПОГРЕБЕНИЕ


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2019: ДЪРЖАВНО ПОГРЕБЕНИЕ

Украинският сценарист, режисьор и продуцент Сергей Лозница участва за трети път, след „Аустерлиц”(2016) и „Процесът”(2018), в извънконкурсната програма на Венеция и отново с документален филм - „Държавно погребение”.

На 5 март 1953 г. умира Йосиф Висарионович Сталин. Новината за смъртта му шокира целия Съветски съюз. Животът в цялата страна - от казахстанската степ през Сибир до далечния Север спира. Апокалипсисът е тотален.

Обхватът на събитието е наистина универсален. Филмът следва хронологията на четирите дни - от обявяването на смъртта на Сталин до погребението му на Червения площад. Постепенно усещането за шок, предизвикано от медийните репортажи, прераства в масова истерия, завършила на 3 километра от Кремъл, където стотици опечалени загубват живота си.

Колекцията на Руския държавен архив в Красногорск (RGAKFD) съдържа уникални кадри, заснети през периода 5 - 9 март 1953 г., когато СССР оплаква и погребва Сталин. Архивът включва и пълните записи на погребалните речи, церемонията по полагането на ковчега в мавзолея на Ленин, който в този момент се превръща в „Мавзолеят на Ленин и Сталин“. Наблюдаваме всеки етап от спектакъла, описан от вестник "Правда", като „Голямото сбогуване”, чрез малко познати или в по-голямата си част напълно непознати кадри.

Няколко снимачни екипа в продължение на три поредни дни заснимат непрекъснат поток от хора, наредили се на опашка в очакване да влязат в Колонната зала на Дома на съюзите в Москва. Те идват от Ленинград и Казан, от Курск и Саратов, от Киев и Минск, за да се сбогуват с „приятеля на всички деца”, „великия кормчия”, „водача и учителя” на международния пролетариат. Онези, които не могат да пътуват до Москва, се събират на възпоменателни срещи в своите градове и села, в заводи и фабрики, училища и университети, за да се подкрепят взаимно в този момент на отчаяние и скръб. Те се заклеват във вярност към своя „велик учител”. Въпреки суровото време и минусовите температури, хората се редят с часове наред с надеждата да му отдадат последна почит. Безкрайното шествие от опечалени - селяни, работници, войници и офицери, художници и учени, представители на съветската интелигенция, както и религиозни лица, се прекланят на една мумия, украсена с цветя, екзотични растения и погребални венци. Зрителят наблюдава както реакциите на обикновените хора, така и на високопоставените лица на номенклатурата. Хрушчов е показан няколко пъти. Речите, в които празничната реторика изобилства, си приличат помежду си, независимо дали се произнасят от местен секретар във фабрика или от Маленков и Берия на Червения площад.

Други кадри са посветени на изтъкнати партийни служители и съветски знаменитости; художници, които правят скици за посмъртен портрет; наблегнато е на композициите от цветя и венци, изпратени от цялата страна. Не са забравени и международните делегации, начело с лидерите на страните (вижда се един млад Чаушеску), „приятели“ на СССР.

Редом до опечалени лица се прокрадват и такива на уплашени, които сякаш насила тъгуват, от страх за неизбежните последствия от отсъствието им на ритуала. Мълчаливото подчинение е продължение на дългогодишния деспотизъм на един тиранин. Скърбейки за Лидера, хората сякаш скърбят и за себе си, за собствената си неспособност да надскочат масовата психоза.

Сергей Лозница настоява, че „за мен е изключително важно да въведа зрителя в това преживяване - не като безпристрастен наблюдател на историческо събитие или почитател на редки архивни кадри, а като участник и свидетел на грандиозен, ужасяващ и гротесков спектакъл, разкриващ същността на тираничен режим.”

Както и в предишните си монтажни филми, правени от архивни кадри , Лозница работи със своя звукорежисьоор Владимир Головницки и двамата създават „атмосферен звук”. Възстановяват и картината, така че качеството на изображението да отговаря на най-високия съвременен стандарт и филмът да се прожектира в кината. Неговата над двачасова дължина и протяжност не е в полза на качествата му и подложи на изпитание журналистите, които масово напускаха залата във Венеция. Предполагам, че така ще реагира и публиката. Режисьорът многократното и непрекъснато наслагва цвета върху оригинални черно-бели изображения; един и същи кадър се появява два пъти без видима причина. Музиката на Моцарт, Шуберт и Чайковски добавя тържественост. Киното на Лозница извайва време и надхвърля застиналото пространство. Фигурата на Сталин, издигната от кран, висяща във въздуха, е като скърцаща клетка, чието стържене не спира и сякаш подготвя за бъдещата безполезна десталинизация. Филмът набляга на масовата заблуда и страха от терора. Имаме безпрецедентен достъп до абсурдното преживяване на живота и смъртта на „руския гений”, както го определя една от говорещите на траурен митинг.

Немислимо е, казва режисьорът, че днес, в 2019 г., в Москва, 66 години след смъртта на Сталин хиляди хора се събират на гроба му на 5 март, за да положат цветя и да оплакват смъртта му.

Лозница рови из миналото, за да намери в него интерпретации на настоящето и на бъдещето, оставени от това историческо събитие. Кулминацията на култа към личността на Сталин е в неговото държавно погребение. Наследството на режима все още преследва съвременния свят.