Австралийката Дженифър Кент (“Бабадук”) твърди, че е започнала да пише сценария на втория си филм, "за да изследва естеството на насилието и въздействието му върху жените, коренните жители и земята”. Боя се, че земята въобще не присъства като тема в крайния резултат, а насилието е повече описано, отколкото изследвано, така че “Славеят” повече умножава грубостите, несправедливостите и болката, отколкото да ги дамгосва.

“Славеят” разказва за събития отпреди два века в Тасмания, когато островът е все още познат под името Вандименова земя и е английска колония, където изтребването на местното население е в напреднала фаза, а британската корона заточава и обрича на робски труд хиляди хора. Славей е главната героиня – младата ирландка Клеър (Ашлинг Франчози), – която е осъдена за кражби от бедност, пее божествено, неотдавна се е омъжила за свой сънародник и мечтае да заживее в мир с него и малкото им бебе. (Ако на някого му е интересно да види как в онази епоха за кражба на дантела например са били готови да осъдят 18-годишно момиче на смърт, а после да го “помилват” с доживотно изгнание в Тасмания, може да се порови из съвсем реалните архиви).

Клеър е отработила наложеното ѝ наказание, но един английски лейтенант (Сам Клафлин) – самотен, изтощен и готов на всичко, за да се отвлече от сбърканата си съдба – отказва да ѝ оформи документите и да я пусне, защото я иска за себе си. Положението започва да става неудържимо и в един момент, скоро след началото на филма, избухва. Това, което идва после, е същината на разказа: озверялата, за пореден път изхвърлена от живота Клеър тръгва по стъпките на лейтенанта, за да си отмъсти. В похода ѝ я придружава следотърсачът Били (Байкали Ганамбар) – черен младеж, чийто род е изцяло унищожен от белите.

“Славеят” е умело направен във визуалната си част, а актьорите са всеотдайни в старанието си да осмислят сценария. Но спънките по пътя към финала са твърде много. Спешното отпътуване на лейтенанта и голяма част от постъпките му са нелогични (но не по онзи естествено нелогичен начин на осъдените души, а по начина, по който сценарист връзва с компромис нещо, дето не му се връзва). В този образ има хляб, преди – уви, твърде бързо – той да стане еднозначно злодейски и да загуби дълбочината на вътрешното си страдание, която го свързва с останалите герои. В стоплящите се отношения между Клеър и Били има още повече хляб: двамата са в една и съща позиция на потърпевши, но заради лош опит и предразсъдъци всеки от тях отначало е убеден, че другият не е човек. Главно благодарение на тази нишка филмът се удържа донякъде гледаем, но така и не я разгръща удовлетворително. Персонажът на Клеър, който преживява едно от най-важните осъзнавания – че насилието не се лекува с насилие, – има сериозен поетичен потенциал, който потъва в безсмислено нагледните тормози.

Да, “Славеят” е за едни мътни времена на злоупотреба с другия и на разяждащо душата недоверие. Да, в такива времена, а и не само, жените са били унижавани и измъчвани. Да, възрастни убиват деца. Да, един от осем холивудски филма съдържа сцена на изнасилване (до степен то да се превърне в навик за очите) и да, киното е сред основните виновници за вкарването на насилието в нормалност, която не бива да му е присъща. Но не, не е нужно да гледаме и чуваме възстановката на нещо брутално, за да осъзнаем крайността на момента, и не, няма оправдание за показването на жеста, с който някой фрасва бебешко телце в стената – все едно какво се илюстрира с това. Или вярваме на ставащото на екрана, или не му вярваме. Ако от нас се иска да сме наистина съпричастни, тялото на тази жена, над която се гаврят, е истина, лицето на този мъж, на когото пръсват черепа, е истина, детето, умъртвено със злост, е истина. И е глупаво и неефикасно за общуването в залата, а и извън нея, тя да се нанася като оскърбление или рана на зрителите.

“Славеят” сам се ликвидира като въздействие. Нахвърля нещо интересно, облича го в телата и дарбите на чудесни изпълнители и го изравнява с огромното ренде на холивудското клише, без дори да е холивудски филм. Кент беше единствената жена сред общо 21 режисьори в състезанието на 75-ия венециански фестивал и минаването ѝ през залите на остров Лидо бе ознаменувано повече от този факт, отколкото от качествата на филма ѝ. “Славеят” получи заслужено награда “Марчело Мастрояни” за дебюта в киното на Байкали Ганамбар (танцьор в обичайния си живот) и някак обидно – неотдавна учредения утешителен “бронз”, а именно Специалната награда на журито (Златният лъв отиде при Алфонсо Куарон за “Рома”, Сребърният – при Йоргос Лантимос за “Фаворитката”). Обидно, защото “Славеят” не успя да блесне с нищо на фона на майсторски работи за мерзката същина на насилието и за справянето с него като “Петерло” и “22 юли”, нехайно прескочени от журито.