Пренареждането на времето и пространството, каквото на практика извършва всеки филм, е представено като воля свише в „Чудо“ на Богдан Джордже Апетри, показан първо в програмата „Хоризонти“ във Венеция, после спечелил Варшавския фестивал, а тези дни и приза за най-добър румънски филм на Трансилванския филмов фестивал. В оригиналния си теистичен контекст понятието „чудо“ само по себе си обозначава нарушаването на естествения ход на нещата от волята на всемогъщия Бог; видимото проявление на силата на Създателя над творението. В този смисъл режисьорът Апетри е два пъти бог за героите си и екранния универсум, които обитават: първо като техен създател и после, защото е замислил чудо, което да разтърси провинциалната апатия, в която са потънали. Бог е и за зрителя, тъй като единствен той е наясно от начало до край кой, как и защо постъпва по определен начин, а само най-наблюдателните в публиката ще открият всички взаимовръзки и ще разплетат творческия му замисъл. Но все пак така осезаемото присъствие на режисьора не е смазващо за гледащия, а по-скоро стимулира и съпътства мисълта, дори допуска индивидуални интерпретации – сюжетните изненади, както и значенията на репликите и постъпките на героите в „Чудо“ бяха сред най-обсъжданите теми в неформалните фестивални разговори.

Наративното скеле е като на класическо крими: млада монахиня се измъква тайно с такси от манастир, за да посети лекар, а на връщане става жертва на престъпление, което задейства полицейско разследване, водено от отдаден на работата си инспектор. Анотациите, които намираме за филма в интернет, не издават много повече от това, защото всяка конкретна подробност би отслабила напрежението при разплитането на интригата и в крайна сметка би отнела от удоволствието при гледането. Така оголен, сюжетът не предполага изключителност, но почти двучасовото му времетраене е изпъстрено с детайли, които постепенно разкриват неочевидни отначало взаимоотношения между персонажите и довеждат до катарзисно разместване на времеви пластове – въпросното „чудо“, подтикващо ни да погледнем героите като участници в един по-комплексен божествен замисъл, който не просто предоставя различни изходни варианти на финала, но и втори шанс на покаялите се. Добавен е и локален културен контекст, който превръща жанровия разказ в социологическо изследване и кара публиката в едно препълнено квартално кино в Клуж-Напока да възкликне, че това е един „много румънски филм“ – заради пиперливия диалог с местни шеги в регистъра на черния хумор, които вероятно не са напълно усвояеми от чуждестранна публика; заради ненатрапчивия, но напълно разбираем и за нас фон с обезлюдената и оскотяла провинция, в която таксиметровите шофьори са „гласът на народа“ и пророкуват, че „трябва да стане чудо“, за да помръдне нещо и да се разбудят застиналите съзнания. Така Апетри кани зрители с различна нагласа, поглед и предразположеност към интерпретация – на сюжета или средата, в която е ситуиран; на символното значение зад действията на героите или на авторовия замисъл – да преживеят случващото се на екрана на различни нива и дори да създадат собствени вариации върху финалния развой, самопредизвиквайки различни степени на катарзис.

“Чудо“ е втората част от трилогията на Богдан Джордже Апетри, започнала с „Неидентифициран“ (2020, наградата на ФИПРЕССИ от миналогодишния Трансилвански фестивал) – първия му психологически трилър за вманиачен в работата си инспектор, който всъщност се занимава с дълбоките лични мотиви за попадането в кръга на лудостта и извършването на престъпление. Рационалното американско филмово образование на Апетри, който също е и сценарист на филмите си, му помага да разказва истории с градиращ съспенс, които държат зрителското внимание в притегателна хватка, докато източноправославната му културна принадлежност вероятно не му позволява да ги увенчава с щастлив край. Така и в „Неидентифициран“, и в „Чудо“ справедливостта не триумфира непременно, правосъдието не е раздадено на финала и животът продължава да е все така угнетително грешен, но пък надеждата за проглеждане отвъд прозаичната подредба на фактите е с оттенъка на духовно спасение. Не от възвестяването на правдата и законността се интересува Апетри, а по-скоро от изпълването със смисъл на житейския път в един по презумция несъвършен свят, който по всяка вероятност се нуждае повече от осмисляне и смирение, отколкото от поправка.