СТОКХОЛМ 2019: СИНОНИМИ


от
на г.

СТОКХОЛМ 2019: СИНОНИМИ

Не беше изненада, че израелският филм „Синоними” („Златна мечка“и наградата на ФИПРЕССИ на тазгодишния Берлински фестивал), в който словото играе първостепенна роля, получи „Алуминиев кон” за сценарий (на Надав Лапид и Хаим Лапид) в Стокхолм.

Роден през 1975 г. в Тел Авив, режисьорът Надав Лапид окончателно напуска родината си в края на 80-те, и идва в Париж. Още в първия си игрален филм „Полицай“ (2011), представен в конкурса на фестивала в Локарно, той остро критикува родината си.

„Най-тежката жертва беше езикът. Спрях да говоря на иврит и трябваше да намеря нови думи. Така открих, че мърморя синоними по тротоарите на Париж“ признава Лапид. Ситуацията е буквално възпроизведена в целия филм и героят Йоав става алтер егото на Лапид. Режисьорът взема дори и актьор с подобни преживявания - Том Мерсие, много точно и сполучливо попадение, има същия житейски път.

Синонимите са манията и маската на Йоав. Той пристига в Париж с намерението да се отърве максимално бързо от израелската си идентичност. Отказва се от иврита и се снабдява с речник от синоними, за да обогати познанията си по френски. Изразява се с пъстри термини, за да демонстрира владеенето на езика на Молиер.

„Синоними”, както и предишния филм на Лапид „Възпитателката” се гради на словото, което винаги е било един от водещите елементи на френското кино. Лапид играе на контрасти между мълчание и диалог. Първите минути са посветени на първоначалните злополуки на Йоав - гол, окраден и безмълвен в празен и студен парижки апартамент. Докато се топли под душа, последните му дрехи са откраднати. Първата нощ от новия му живот. Представял си е Париж по-различен.

Авторите започват да разголват и историята му. След военната служба, грабва последните си неща и оставя зад себе си страна, език, идентичност. Йоав отказва да говори на иврит. Френският речник е негов неразделен спътник, за да изучава натрапчиво езика и повтаря стотици синоними. Йоав се приближава към новия свят, в който е избрал да се установи, чрез думи: той повтаря езикови формули като молитви, опитва се да асимилира умствени форми на народ, към който не принадлежи. Корените му са другаде, в Тел Авив, откъдето бяга след военна служба и където живеят семейството и годеницата му. Спомените са далеч, показани в бързи и вероятно въображаеми ретроспекции, повтарящи се само чрез литература („Илиада” научена като дете), музика (картечница, която придружава песен) или гротеска (военна церемония, прекъсната от смеха на майката).

Миналото обаче го преследва. Посещенията в израелското посолство, където Йоав намира работа за кратко време, го дразнят, както и неговият колега, който се сблъсква с минувачите на улицата или в метрото и вика в лицето им, че е евреин. Отваря вратите на своите сънародници на опашка пред посолството, за да демонстрира, че за никого няма граници.

Смешни обстоятелства сприятеляват Йоав с неговите съседи, почти връстниците му Емил и Каролин - млада, изтънчена буржоазна двойка. Трипосочните им диалози в техния елегантен апартамент, в контраст с пустия на Йоав, са като в „Мечтатели” на Бертолучи. Създава се и любовен триъгълник.

Във взаимодействията на Йоав с двамата французи има физическо напрежение, без непременно да се прибягва до словесни дуели. Присъстват и всички разговорни компоненти. Двойката напомня на евреина, че неговият френски е литературен, архаичен, остарял. Език, който вече не се чува дори в киното.

Мръсен, неприличен, отвратителен, стар, лош. Варварски, плачевен, скотски. Ето част от думите, които му идват на ум, когато мисли за Израел. Много синоними, които описват чувството на Йоав към родината.

„Толкова грозни неща едновременно не могат да се кажат за никоя страна“, казва Емил, докато двамата стоят на един от мостовете на Сена, „Избирай. Надигни си главата. Гледай напред”. По мостовете ще има и доста други диалози.

 „Скуката структурира живота ми“, казва амбициозният писател (не случайно) Емил в самото начало. Той черпи вдъхновение от историите на евреина, дори е на крачка да ги публикува. Режисьорът загатва и за сексуален интерес на двете момчета.

Дебютантът Том Мерсие е истинско откритие, играе изключително убедително и изпълва цялото пространство, което Лапид създава за него с камерата. А тя почти през цялото време е ръчна, следи го с горни и долни ракурси, докато обикаля из града. Нестабилна е както е непредсказуема неуравновесеността на Йоав - син, предател, човек без поданство. Красивото лице и тяло на Мерсие са неконтролируема благодат за заиграване.

Филмът изобилства и със сюрреалистични моменти, стилизирани ситуации, сцени, заснети като план-епизоди. „Синоними” безмилостно разрушава опита на индивида да си изгради идентичност. Любовта на героя към френската култура, с тримата му любимци Наполеон Бонапарт, Зинедин Зидан и Жан-Люк Годар, както и към Каролин, за която се оженва, не му донасят свободата, от която има нужда. Йоав бяга от един свят, за да остане затворник в друг.

Както героят е разделен между две държави , така и филмът има две части. Едната е трагикомично елегантна, базирана на езиковия усет и великолепните физически и словесни изпълнения на актьорите. Другата е политическа, ангажираща, хаотична, гневна. В нея френските убеждения на Йоав се колебаят пред теста за поданство, който концентрира конфликтни съпоставки между родната страна и „осиновителката”. Той се оплита в насилието на думите от Марсилезата и в противоречията на светската и демократична Франция. Кулминацията преди финала на моменти е объркана и нерешена.

Ще намери ли своето спокойствие из улиците на Париж този „израелски петел, който от шест месеца ни разсмива”, по думите на Каролин, или ще продължи да блъска в затворената вече врата, свободно отворена за него в началото на „Синоними”?