Една сцена от филма се вряза в паметта ми и все още се върти там – малката Нина (близначките София и Екатерина Станина) и Михаил (Галин Стоев) са в хамбара, където тя рисува и крие картините си. Момичето разказва на мъжа, че е сънувало кошмар, а после го пита: „Когато пораснеш, кошмарите спират ли?“. Михаил я гледа с очите си на над 50-годишен мъж, видял и познал достатъчно кошмари – наяве, а сигурно и насън. Бавно поклаща глава, решил да не лъже – не, не спират. Хубава сцена – безмълвна и въздействаща. Заради очите на Галин Стоев, натежали от тъга.

Νόστος от старогръцки означава „завръщане у дома“, а ἄλγος – „болка“. Оттам и „носталгия“ е тъгата по родината, но също и въобще по миналото, болката от завръщането у дома, от отварянето на отдавна заключените врати и нахлуването на спомените, от това какъв си бил някога и кой си всъщност сега. Вторият пълнометражен игрален филм на канадската режисьорка Женевиев Дулуд дьо Сел (първият, A Colony, ѝ носи „Кристална мечка“ от Берлинале 2019), „Нина Роза“, е пронизан от болезнено-осезаема носталгия, пареща и горчива, лишена от всякакъв сладникав сантимент.

Някъде през 90-те години на миналия век, след смъртта на съпругата си, Михаил напуска България и заедно с невръстната си дъщеря Роза заминава за Канада. Установява се в Монреал, работи като арткуратор, сам отглежда детето си и в продължение на 30 години не се завръща в родината. Един ден шефът му му предлага да замине за България, за да се срещне лично с осемгодишната Нина, чиито изключителни картини са хит в интернет. Така започва това изпълнено със страх отрицание, но и с дълбоко скрит копнеж завръщане.

„Нина Роза“ в лицето на режисьорката и сценаристка Женевиев Дулуд дьо Сел спечели „Сребърна мечка“ за най-добър сценарий на наскоро приключилия кинофестивал в Берлин. Вероятно заради органичната (а не фалшива или просто рутинна) флуидност, с която канадката е разказала тази едновременно българска и универсална история. Както и заради напълно съзнателния ѝ отказ да бъде атрактивна, като заложи на онези „туристически“ клишета, често впрягани да работят напълно първосигнално, когато става въпрос за български емигрант, завърнал се в родината след много години – изгрев над морето, залез над Родопите, тъкани черги, възрастни жени със забрадки и престилки, звънящи чанове от някакви далечни стада и прочее. Преживяването във филма е интимно, тихо и дълбоко. И остава тихо дори в екстатичната сцена, когато Михаил край огъня успява заедно с другите да запее естрадния ни химн „Една българска роза“, забравяйки поне за миг, че е чужденец (и там, в Канада, през последните 30 години, и тук, в България, през последните 30 часа). Огънят, нощта и музиката му дават разрешение да преживее катарзиса си – да се самозабрави, да се разплаче (дори без да виждаме сълзите му), да затвори очи и за две-три минути да се слее отново с „племето“, в което е роден и от което си е тръгнал. Дионисиево сливане, алкохолно, безконтролно. Най-после безконтролно.

Филмът е български. Вярно, че е копродукция, в която, при това, България е миноритарен копродуцент (мажоритарни са Канада и Белгия, Италия е след нас като принос), но филмът е повече български от много други, заснети тук, с наши актьори и изцяло родно финансиране. Без да се ангажира с клетото ни политическо настояще, без да флиртува с патриотични лозунги и социални констатации, „Нина Роза“ ни връща към онова първично усещане за кръвна принадлежност към място и хора, което сякаш бяхме забравили или поне се бяхме научили да игнорираме, пътувайки непрекъснато насам-натам, разгорещени, че ето, вече можем да си го позволим.

През 70-те години на 20. век в българското кино се появяват филми като  „Селянинът с колелото“ (1974) на Людмил Кирков и „Последно лято“ (1974) на Христо Христов. Кинокритикът Владимир Игнатовски прибавя към тях още няколко филма, създадени в този период, все по сценарии на Георги Мишев, и ги нарича „миграционен цикъл“ заради сходствата в сюжетите, свързани с индустриализацията и урбанизацията, с напускането на селата и населяването на градовете и въобще – с края на българското село такова, каквото е било в продължение на векове. Струва ми се, че днес можем да перифразираме формулировката на проф. Игнатовски и да говорим за „емиграционен цикъл“ – всички онези филми, създадени през последните 30 години, разказващи истории за българи, които заминават да живеят и работят в чужбина, а напоследък – и за такива, които се завръщат. Бързи примери – „18% сиво“ (2020) на Виктор Чучков, „Васил“ (2022) на Авелина Прат, „Аромат на липа“ (2023) на Сиси Денкова, „Диви ягоди“ (2025) на Татяна Пандурска, а има и още толкова много. До голяма степен „Нина Роза“ е различен от всички тях, защото е създаден от почти изцяло небългарски творчески екип зад камера, но затова пък с български актьори (с няколко изключения), български реалии и на българска земя. И отново – без сочна етноекзотика, без заигравки с актуалния социополитически контекст, без каквато и да било форма на идеологическо угодничество, втръснало ни донемайкъде вече. Просто архетипната история на мъж, който се завръща у дома след дълго отсъствие и застава лице в лице с едно малко момиче, в което се оглежда целият му живот – миналото, спомените, страховете, битките. Катарзисният огън накрая заличава всичко и му дава шанс да продължи живота си начисто.

Освен със сценарни и режисьорски попадения можем да поздравим Женевиев Дулуд дьо Сел и с две актьорски такива. Разбира се, на първо място, това е Галин Стоев – театрален режисьор с международна кариера, доскорошен директор на театъра в Тулуза – който, твърде вероятно, играе себе си и се позовава на собствения си опит като „чужденец“ (сам той признава в интервю пред „Дневник“, че навсякъде се чувства чужденец и вероятно това е по-скоро екзистенциално себеусещане). Стоев, прецизен и емоционално въздействащ в ролята си, също е далеч от всички клишета за българите в чужбина, които познаваме от нашето кино (дори не ми се изброяват, знаете ги и сами). Неговият персонаж през цялото време е в нещо като полутранс, в нещо като сън (по-далечното ни минало много често напомня сън, нали?)  – жадно наблюдение, вглъбено и медитативно, скрито зад маската на човек, който вече е направил своя избор и нищо не може да го разколебае. Но за един миг, за няколко минути, той все пак оставя маската си да падне.

Светлана Янчева в ролята на сестрата на Михаил е вторият силен кастинг ход на Дьо Сел. Много от нас безпогрешно ще разпознаят нейния персонаж – човека, който остава тук, за да се грижи за родителите, за дома, за семейството. Той може би също е имал мечти да замине или импулс да избяга, но не е могъл просто да затвори вратата зад гърба си. Само в рамките на една сцена, продължаваща може би по-малко от 10 – 15 минути, персонажът на Янчева преминава от вулканичен гняв, трупан в продължение на 30 години, към смирение и преоткриване на връзката с брат си, при което тези 30 години сякаш се стопяват, изчезват безследно. Силна и сложна „малка“ роля с висока емоционална амплитуда, която актрисата въплъщава безпогрешно.

Отвъд скромността и строгостта на филмовия разказ, даващ ни възможност да се съсредоточим именно върху човешкото преживяване, отвъд вярно намерения тон, отвъд деликатните и в същото време вълнуващи актьорски изпълнения, „Нина Роза“ има още едно истинско достижение – филмът улавя невидимата с просто око, но толкова осезаема тъга на света, в който живеем днес. И това го прави космополитен.