СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2021: НАЧАЛО


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2021: НАЧАЛО

Международният кинофестивал в Триест (провел се онлайн) се взриви от завладяващата грузинска творба „Начало” - дебют на 34-годишната Деа Кулумбегашвили, завършила режисура в Колумбийския университет в Ню Йорк. Журито единодушно ѝ присъди наградата за най-добър игрален филм с мотивацията: „Дебют, който е рядък случай на авторска сигурност и стилистична съгласуваност, способен да създаде филмова реалност от образи, звуци и интерпретации (най-вече изненадващата главна актриса), които постоянно поставят под съмнение възгледите на зрителя за история, едновременно невероятна и вълнуваща”.

Филмът дойде в Италия след официалната програма от несъстоялия се Кан 2020, „Златна раковина” в Сан Себастиан, наградата ФИПРЕССИ от Торонто, кандидатура за Оскар 2021, а сега е в програмата и на София Филм Фест. „Начало” въобще не прилича на грузински филм, най-малкото защото в него никой не танцува. Сценарият, написан от режисьорката и Рати Онели, е смътно вдъхновен от реални събития. Диалозите са кратки, мълчанията са дълги.

Малко планинско селце в съвременна Грузия. Група Свидетели на Йехова влизат в молитвения си дом, за да се изповядат в мир и хармония. Давид, техният лидер, започва своята проповед чрез историята на Аврам и жертвоприношението на сина му Исак.

Местните, злобно настроени срещу тази малцинствена секта сред преобладаващите православни християни, хвърлят коктейли Молотов. Всички вярващи заедно с Давид и съпругата му Яна успяват да оцелеят, но огънят напълно унищожава сградата.

Зрителят наблюдава пожара отвътре, чрез статичен кадър в хроматична светлина и тъмни цветове. Не се вижда кой е подпалвачът, което ще остане тайна до края на филма. Камерата, необезпокоявана и неподвижна, наблюдава цялата начална сцена от дъното на стаята, в един-единствен план. После излизаме от сградата, за да станем свидетели на разрастващия се огън, пак през друг статичен кадър, още по-далечен, чрез игра на сенки и светлини. Тези първи изображения са вече предвещание.

С това начало режисьорката веднага заявява авторския подход, чрез който ще разказва - постоянни статични кадри (които се превръщат в план-епизоди) и дълги панорами.

След пожара започва постепенното разпадане в семейството на Давид, съпругата му Яна и малкия им син, който се подготвя за обряда на кръщението. Нещо се запалва и в душата на героинята. Историята се премества върху отношенията между Давид (Рати Онели, актьор и един от продуцентите на филма) и Яна (Ия Сухиташвили). По пътя към дома двамата водят честен разговор за брака си. Чуват се гласовете им, докато камерата гледа през предното стъкло на колата в нощта. Чистачките се движат неуморно напред-назад, но не могат да спрат дъжда.

Жената осъзнава, че се нуждае от радикална промяна в живота си, която съпругът ѝ не разбира. Той изцяло се посвещава на възстановяването на сградата и търси справедливост. „Поглеждам се в огледалото и виждам непознат, който ме гледа“, казва Яна. Тя се разделя с актьорската си кариера, за да се омъжи за Свидетеля на Йехова. След пожара отказва да тръгне с Давид. Иска да прекара известно време сама, сякаш да се спаси от изчезване.

В къщата, в отсъствието на съпруга, влиза мистериозен и плашещ детектив (в местното полицейско управление после казват, че не е дошъл никакъв следовател от Тбилиси), който окончателно разрушава нейния покой. Той прави натрапчив и извратен разпит. Колкото и да е отвратена, думите на непознатия събуждат в нея нещо. Алекс е женомразец, въплъщение на институционна власт. Той е наказанието, от което Яна вярва, че се нуждае. „Все едно чакам нещо да започне - казва Яна. - Или да завърши.” Ако класическата кулминация предполага интензивност на сюжетни обрати и страсти, то при Кулумбегашвили, напротив, тя е абсолютна статика.

По средата на филма има над седемминутна сцена с един кадър, която разделя образа на героинята на преди и след. Яна се разхожда със сина си в красива горска местност, в един момент ляга на земята и замръзва сред живописен гоблен от листа - едни зелени и буйни, други мъртви. Единственият звук е чуруликането на птици, което не след дълго изчезва и тишината става все по-непроницаема. За първи път във филма героинята изглежда някак доволна и може би се надява, че е намерила нов живот. Развълнуваният и уплашен син се опитва да я събуди, но тя не мърда, лежи като покойница, скръстила ръце на гърдите си. И камерата фиксира замръзналото тяло, задържа фокуса до безкрайност. Накрая Яна отваря очи: „Не съм мъртва, само се престорих“. Тя умира и оживява, слага край и начало на живота си или поне си мисли, че е така. Но страхът на сина ѝ нахлува в тишината и разбива всяка надежда .

Покоят се нарушава само от детето, което като че ли е в тежест на майка си. Яна прави суров и брутален финален избор. Отприщва се и талантът на младата Иамзе Сухиташвили, чието сдържано и емоционално изпълнение покорява през цялото време и те кара да ѝ вярваш безусловно.

В провокативния и хипнотичен филм портрет на жена в задънена улица съспенсът бавно нараства. Героинята сякаш чака нещо да се случи. И когато то става, е по-опустошително, отколкото освобождаващо.

Деа Кулумбегашвили никога не разкрива мотивите на героите. Техните действия са загадъчни и необясними, зрителят трябва да ги разгадае сам. Драматургията залага на много символи, невинаги понятни. Има трудно гледаеми сцени, подлагащи на изпитание търпението.

Авангардната режисьорка предпочита 35 мм филм, както и квадратния (съотношение на страните 1:33) пред правоъгълния формат на кадъра, изваян от оператора Арсени Хачатурян, за да създаде напрежение. Той движи малко камерата, обиграва извънкадровото пространство, за да даде време за размисъл и преизграждане на събития и състояния. Деа Кулумбегашвили предпочита общите планове. Дори когато в квадрата става нещо любопитно, което зрителят иска да види по-отблизо, камерата упорито застива. Нещо повече, често фокусът е в празен кадър, където няма нищо друго освен пейзаж, докато персонажът напуска пространството и там, изглежда, се случва нещо още по-интересно .

Интригуваща е и оригинална музика от експерименталния електронен композитор Николас Джар.

Стилиситиката на грузинката препраща към нейни колеги от световното кино. Тя е близка до филмите на мексиканеца Карлос Рейгадас, неслучайно изпълнителен продуцент на „Начало”. Началната сцена с пожара напомня на горящите къщи от „Жертвоприношение” на Андрей Тарковски, а кокът на Яна странно наподобява този на Маргарита Терехова от „Огледало” на същия режисьор.

Очевидно Деа Кулумбегашвили насища филма си с алегорични библейски препратки. И разбира се, неслучайно Авраам, доказал своята лоялност и послушание към Бога, се споменава в началото. Този мотив ще отекне на финала на „Начало”, за да раздразни едни зрители и очарова други.