СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2020: ТРИ СЕСТРИ


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2020: ТРИ СЕСТРИ

Три са сестрите в „Крал Лир“ и в „Пепеляшка“; три са Горгоните и Грациите; у Смирненски триото Глупост, Пошлост и Клевета е метафорично, но също роднинско;  в народните приказки по три вървят и царски, и воденичарски щерки, че дори и самодивите от Долната земя; психолозите смятат комбинацията от три жени в кръвна връзка за много по-интересна, трайна и динамична от всяка друга. Казано иначе: две са опозиция, четири – тълпа, но три правят сюжет. Не е случайно, че когато на който и да е език се пусне съчетанието „три сестри“, първите резултати в интернетските търсачки са за едноименната Чехова пиеса. Историята на Олга, Маша и Ирина не е остаряла много за 120 години и въпреки че междувременно не сме узнали със сигурност „защо живеем и защо страдаме“, тези сестри и техните близки и до ден днешен ни дават добра илюстрация за някои от начините, по които го правим.

Чеховите героини живеят в провинцията, където хората само „ядат, пият, спят и за да не затъпеят от скука, разнообразяват живота си с противни сплетни, водка, карти и влачене по съдилища“. Те са образовани, чувствителни и пълни със стремежи, но заради липсата на средства и патриархалното общество, в което за жените са отредени страничните коловози, разполагат със съвсем ограничен избор. Докато се опитват да си създадат смислен живот с елементи, на които не държат, те копнеят да заминат за Москва, превърната в техните представи в избавление, в митична Горна земя. Е, неизбежно е, ако някой направи филм за три момичета без избор от затънтено патриархално място, които си мечтаят за големия град, и го нарече „Три сестри“, да предизвика сравнения с пиесата. Дали е разумно сам да се вкарва в съпоставка със старата класика, е друг въпрос, за който вероятно има толкова отговори, колкото и зрители.

В „Три сестри“ на турския режисьор и сценарист Емин Алпер младите жени се казват Рейхан (Джемре Ебюзия), Нюрхан (Едже Юксел) и Хава (Хелин Кандемир) и неотдавна неохотно са се прибрали при овдовелия си баща в своето родно анадолско селце – изключително живописно и откъснато от света. И трите са бивши храненици (думата „беслеме“ съществува и в българските речници и описва някогашната практика бедни девойки да заживяват в по-заможни семейства, където да вършат домакинска работа като прислужници, но и да се радват на по-добра храна, подслон и може би образование): Рейхан е отпратена, защото е забременяла без брак, Нюрхан е „уволнена“ от същото семейство, тъй като е проявила грубост към повереното ѝ дете, а хората, у които Хава е живяла, я връщат, понеже е починал невръстният им син, заради когото са я взели... Голямата Рейхан е задомена набързо за глуповатия козар Вейсел (животните, които той пасе, в българските титри са дадени като „овце“, което предизвиква приятен когнитивен дисонанс) и се е потопила в шетни около дома и грижи за бебето си; средната Нюрхан е от тези, които повече се сърдят на съдбата си, отколкото да се опитват да я променят; малката Хава е по-различна („бамбашка“, както казва татко ѝ) – разсъдлива, мила и готова с всички да се разбере човешки – тя е дадена на близките си и на зрителите като необходима доза мир.

Никой освен бащата не желае да е там, в това място с величави хребети и смайващи гледки, където обаче душевните хоризонти са сведени до нула, зимата отрязва пътя на цивилизацията, а хората са малко и „за да не затъпеят от скука“, ядат, пият айрян и ракия, сплетничат умерено и гледат ден да мине, друг да дойде. В тази непроменлива обстановка сестрите изпускат искри от напрежение и е въпрос на време нещо да пламне – и преносно, и буквално, както впрочем и в руската пиеса. „Три сестри“ на Алпер прилича на Чеховия текст дотук, а оттам нататък е повече Йовков, ако трябва да го именуваме с друга позната ни величина: бит, душевност, обреченост, връщане към корените малко изотвън, антропологически, с поглед към тези хора, който е едновременно съчувствен, но и оставящ с впечатлението, че те са друг вид хора...

Алпер казва, че е искал да създаде приказка за три Пепеляшки, и действително: на екрана общуват три Пепеляшки и е любопитно да се видят техните различни човешки „текстури“ (предадени с отлична актьорска игра) или как са способни да презират презрените... Но драмата в приказката на Шарл Перо възниква между полюса на злата мащеха и надменните доведени сестри, от една страна, и този на благородния царски син и кръстницата вълшебница, от друга. Има конкретен залог, изпитания и постигане на целта. Докато в „Три сестри“ всичко е дифузно, почти поточно, а най-драматичното събитие идва като следствие от няколко случайности (което винаги е по-слаб и незащитим сценарен ход от една случайност плюс серия закономерни следствия). Дали защото авторът е мъж, или защото в представите му на човек от глобализирания ХХI в. трите сестри никога не са имали възможност да се култивират и да изпитат някое по-нюансирано екзистенциално съмнение, единственият растеж, единствената реална трансформация във филма е неволна и е тази на Вейсел – той става все по-трагична фигура (шутовете имат тази склонност) и в неинтелигентността си най-често спонтанно се оказва близо до истината, която жените се опитват да загърбят... Трите Пепеляшки си остават три Пепеляшки и от турския „Три сестри“ си тръгваме не толкова с материал за размисъл или с усещане за разместване на пластовете, а с очи, пълни с великолепни картини (операторът Емре Еркмен е постигнал чудеса във всички фази на деня), уши, очаровани от минималистичната, превъзходна музика на Йоргос и Никос Папайоану, и малко спомени, които бързо избледняват.

„Три сестри“ участва в миналогодишното "Берлинале" и за година и половина оттогава влезе в програмите на доста фестивали, като на лятното издание на необичайния 24-ти "София филм фест" получи наградата за най-добър балкански филм. Пиша този отзив седмици след като го гледах и от трите неща за него, които съм си отбелязала в тефтера със „сламки“, за да спомена непременно – Лудата Хатидже; Хава в тъмното разказва съня си; елегантен финал, – вече помня само едно. За Хатидже отначало чуваме от сестрите и макар тя да не повлиява на събитията и въобще да не проговаря, нейната поява за мен символизира силата и слабостите на този филм. Виждаме я доста след началото, сама жена в безлюдното село сред гигантските планини. Спира, кляка, оглежда се... и започва да прави кълбета напред: върти се, в косата и шарените ѝ дрехи – сламки, а тя се залива от смях. Този миг на чисто щастие е толкова красив, епичен и неочакван, толкова извън логиката на цялото, че изведнъж му придава дълбочина и колорит, разчупва го в полза на нещо още... което така и не идва. А когато по-нататък кълбетата на Хатидже по склона се повтарят за втори, че и за трети път, онзи ненадеен първи порив се изтърква и губи магичната си сила.