„Тези, които останаха“ на Барнабаш Тот е филм за грамадния крах на всичко човешко през Втората световна война, чудодейно побран в една мъничка следвоенна любовна история. В която впрочем така и не се отваря дума за любов, нищо че чувството прелива от екрана. Тези, които са останали, са оцелелите от концлагерите, загубилите своите семейства, притежания и илюзии, прегазените от историята. Хората, за които рядко се говори, защото са откъм незрелищната част на събитията, от годините „след“, когато няма време за страдание и дори за размисъл, понеже руините спешно трябва да бъдат превърнати в места за обитаване...
В Будапеща сме, в края на 40-те. Клара (Абигел Сьоке) е доведена при гинеколога Алдо (Карой Хайдук) от своята леля, която се притеснява, че момичето е твърде голямо, за да няма цикъл. Клара е твърдо убедена, че родителите ѝ всеки момент ще се върнат (всички знаем, че това няма да стане), и подминава с раздразнение и леля си, и връстниците си, и училището. Алдо е нейна противоположност – загубил всяка вяра и радост, свръховладян, едва присъстващ. Тя е на 15, той е на 42; тя е цветна и шумна, той – сив и лаконичен. Тя е въплъщение на вътрешната съпротива, той – на пълното душевно онемяване пред Ужаса. И тези две ходещи самоти изведнъж се разпознават и обикват с всеотдайност: Клара се присламчва към Алдо с отчаяната решимост на удавник, а той почти неволно става неин възпитател, душеприказчик и основна отправна точка.
Начинът, по който момичето и мъжът се „осиновяват“ взаимно, е далеч отвъд типичните за киното влюбвания или други типизирани сближавания. Тук залогът е всичко човешко: двамата са призвани да го възстановят от пепелищата с мъничкото си оставащи средства и се справят славно. „Докато имаш някого, за когото да се грижиш, животът продължава“ – така го формулира режисьорът Барнабаш Тот (дано го помните от симпатичната късометражка „Шушотаж“). Сценарият е писал (заедно с Клара Мухи) по единствения роман на психоложката Жужа Ф. Варкони, но крайният резултат навежда по-скоро на мисълта за камерен театър, отколкото за книга. Литературност проличава може би само в добре премерените, плътни диалози – много по-значещи, отколкото тези в реалността. „На колко години е момичето?“, питат Алдо, а той отвръща: „Между пет и седемдесет“.
Според Тот Алдо е героят – във всички смисли – на разказа: един свършен човек, който смогва да се пребори за всичко, което някога си е заслужавало да се обича и цени, при все че то няма как да спаси собствената му душа. В неговата роля Карой Хайдук е изключително прецизен, толкова по-вълнуващ, колкото по-малко вълнение издава. „Джентълмен“, така описва авторът неговия образ. Такъв е и самият филм: пастелно старовремски, с един възвишен код на честта за гръбнак, с една почти свръхестествена, предвид обстоятелствата, убеденост в по-доброто и в смисъла на неговото преследване. Като стара книга с елегантен шрифт, в която се говори за идеали.
Представянето на историческата драма минималистично, през белезите и придобитите невъзможности на „пионките“ в нея, е най-често много по-впечатляващо, понятно, а и етически редно от всевъзможните специални ефекти и епични възстановки. Няма кръвопролитна баталия с окопи, взривове, писъци и трупове в калта, която да заболи по-остро и лично, отколкото един добре предаден кухненски разговор по ръба на мълчанието между оцелели от изтезания или преживели смъртта на близък. Тот казва, че е искал да направи филм за Холокоста, но без жълти звезди, влакове за депортация и крематориуми – и е успял. Всичко това и много още е дадено чрез бегли докосвания и постоянни извръщания, голямото зверство никога не е във фокус, но наднича отвсякъде – в татуирания номер на ръката на Алдо, в съня, от който Клара се събужда с писък. Директното насилие е приключило, Третият райх е мъртъв, а зрителите знаем, че предстои нова диктатура и вмешателство отвън, и нови несвободи, несправедливости и кошмари. Точно затова крехката мозайка от парченца счупени животи, която Тот и екипът му съумяват да съберат, се получава толкова красива и паметна.
Ще ми се за завършек да спомена два детайла от режисьорските избори, които действат обратно на очакваното: добавката – обедняващо, а липсата – обогатяващо. Филмът започва със сцена в родилното и завършва със сцена в автобус, като и двете нямат пряко отношение към действието и вероятно се опитват да добавят някакво по-общо измерение, някакъв контекст, който всъщност не е нужен, а само разсейва. Много по-важно обаче е това, което постоянно присъства като лесна, примамлива възможност, но много успешно не е направено, а именно: сексуализирането на героите. Сетих се за „Изгубени в превода“, който също беше дует между възрастен мъж и младо момиче и великолепен етюд на тема полове, поколения, въжделения и какво ли още не, до самия си край, където цялото рязко се банализира с вехтото филмово клише: догонване в тълпата, прегръдка и впити устни. Тот казва, че за „Тези, които останаха“, е заснел и вариант с целувка, който обаче е изкривявал цялото, затова отпаднал. И слава богу: така в привличането между конкретните двама души са останали непокътнати поезията, драмата и философията на човешката близост въобще.
„Тези, които останаха“ се прожектира за първи път миналата есен в Телърайд, а тази година беше номиниран за "Оскар". В София, на 24-тото издание на нашия фестивал, той получи наградата на ФИПРЕССИ и почетен диплом на голямото жури за превъзходната работа на художника на продукцията Ласло Райк (1949–2019).
