СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2020: МАРТИН ИДЪН


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2020: МАРТИН ИДЪН

Свободно вдъхновен от най-известния роман (1909) на американския писател Джек Лондон, „Мартин Идън” на Пиетро Марчело измества действието от Сан Франциско в Неапол и допълнително рои пластове от история, която още в оригинала има безкрайни нива на четене. Режисьорът запазва заглавието на романа и името на главния герой.

„Мартин Идън” е полуавтобиографична книга на Джек Лондон, кoйто често подчертава, че е бил моряк, преди да се посвети на писането. Тя е близка и до личния живот на Пиетро Марчело, който също израства чрез самотни усилия да пробие във филмовата индустрия.

Марчело, автор на три успешни документални филма, слага до измислените сцени от началото на XX век многобройни архиви от различни периоди. „Мартин Идън” започва по много силен „идеологически“ начин - с архивен материал на анархист по време на демонстрация в Савона на 1 май 1920 г.

Корекцията и оцветяването на черно-белия оригинал добавя изразна хроматичност към сценария, написан от самия Марчело в сътрудничество с Маурицио Браучи. Той е истинският гръбнак на филма и неслучайно получи „Давид на Донатело” за неоригинален сценарий.

Мартин Идън е недоволен моряк, който посещава бедняшките квартали и се радва на своята привидна животинска свобода, без да се безпокои особено, че е роб (после ще се пробуди, за да стане бунтовник). Той спасява млад аристократ от юмручен бой в пристанището. За благодарност младежът кани моряка на обяд сред разкоша на богатото си семейство.

Любовта от пръв поглед към сестрата Елена и желанието на Мартин да бъде „достоен“ за нея го тласкат към самообразование. Решението му да стане „като нея“ (да чете, учи, да бъде писател) е умело обобщено в няколко диалога и в предмети, звуци, погледи. Самоукият моряк иска да изкачи социалната стълбица и с цената на големи усилия успява да запълни своите културни пропуски и да започне нова и по-престижна професия. Така се открива талантът му към писане. В началото неговите литературни усилия са напразни и редакторите отхвърлят всичките му есета, разкази или стихотворения, твърде нови и различни за стандартизирани вкусове. А за Елена и буржоазното ѝ семейство липсата на „позиция“ е проблем или по-скоро непростим недостатък.

Темите за класовата борба, с които решава да се занимава, го отдалечават все повече от обекта на неговата любов и поставят под въпрос стойността на писанията му. Той е изгонен от къщата на пролетарския си зет. Гледан със скептицизъм и отхвърлен от висшето общество, към което принадлежи Елена, Мартин не намира своето място и остава сам. Отстранен е дори от левите групи.

Той успява като писател, но е променен: блед и оскъден, емоционално сринат. Получава това, което иска - слава, свобода да пише по свой начин, признание на културните елити, но е по-неразбран от всякога.

Мартин вярва в борбата срещу несправедливостите на света, но вижда, че идеализмът прави живота му непоносим. Той мисли, че може да се „спаси“ чрез любовта и писането, но остава корабокрушенец на своите илюзии. Неспособен да надхвърли себе си, героят е разочарован и осъзнава, че е в задънена улица. Мартин Идън остава моряк, изгубен през века, който гордо пристига на всяко пристанище, но нито едно не е неговият дом. В капана на саморазрушителния си път Мартин завършва своята история там, откъдето започва - във водите на морето. Жест на пречистване или по-вероятно жест на смърт, но определено самотен.

Режисьорът намира за Мартин Идън идеалния актьор Лука Маринели - като лице и като изпълнител. Двата аспекта са наистина неразделни. Маринели има меко и магнетично присъствие от началото, с широките рамене и черните нокти, до края. Той преминава последователно от едно състояние в друго. Маринели беше безспорният кандидат и носител на купата „Волпи” за най-добра мъжка роля във Венеция 2019, с онзи леко халюциниращ вид, който прави разбираеми обвиненията в „мегаломания“, на потопената в собственото си недосегаемо благополучие средна класа. По-малко подходяща за Елена Орсини е Джесика Креси, чийто френски акцент е неоправдан.

Монтажът е прецизен и бърз. Операторската работа и сценографията разделят филма, както е и в книгата, на две части - ентусиазмът на младия Мартин и недоволството на порасналия „анти“ герой. Точно както романът разказва за смутена дързост, Марчело използва свободно камерата и преследва превратностите на неразбрания писател. Той избира възходящи събития и ги съпоставя с безумието на главния герой.

„Мартин Идън” е населен с изображения и черно-бели архивни материали за реконструкция на ХХ век, изобилства с кинематографско-литературни препратки. Осъзнаването, че знаменитостта се дължи не на това, което си станал, а на онова, което си бил в миналото, се долавя в епизода в университета, където се цитира една от последните конференции на самоубилия се руски поет Владимир Маяковски.

 Създава се впечатление, че филмът разказва не само за индивида и неговите тревоги, но и за "духа на века", тревожността за свобода, класовата борба и нейните граници, манията за конкуренция и лично утвърждаване, знанието като инструмент за еманципация и неразбирането на масовата култура.

Първото качество на „Мартин Идън”, който не губи от промяната на историческата обстановка от САЩ в Италия, е да накара зрителя да приеме абсолютно естествено пространствено-времевото пренасяне между Сан Франциско и Неапол. Марчело и двамата му монтажисти са чудесни в създаването на съмнение и несигурност. Зрителят понякога се чуди дали визията му е потопена в заснетите кадри, или в архивните образи. Запитва се в кой свят се намира. Чувството за пространство, независимо дали снимките са в дома на семейството на Мартин Идън или на празника във висшето общество, е изненадващо. Сякаш не искаш да излизаш от там.

В ръцете на Пиетро Марчело филмът е амбициозна трансформация на теми и стилове, особено на екзистенциалната драма. Предадено е цялото политическо и социално напрежение на романа, душевните смущения на Мартин, социалните борби в зората на века, призракът на световните войни като кошмарно минало и настояща заплаха, връзката между индивида и обществото, между социализма и индивидуализма, класовата борба и лицемерието на определени кръгове.

„Мартин Идън” не е перфектен, малко по-слаб е във втората част, където драматургията плаща данък на известна дидактика. Филмът осъжда отхвърлянето на различно мислещите. Марчело има дори дързостта да подчертае иронията на тези общочовешки, и в частност италиански, слабости и разкрива своя афинитет към смелчагата Джек Лондон.