"Зелената книга” е сполучлив, но печален опит да се отмъкнат няколко награди от Академията, която в своя сенилен, политически коректен унес вече е готова да пренебрегне липсата на кой знае какви качества у всеки филм, който маркетингово се фокусира върху традиционните болезнени социални теми в Америка. В случая става въпрос за нравоучителен пътепис, който ни отвежда на пътешествие през ада на американския юг, където през 60-те на миналия век расизмът все още заявява себе си категорично и свободно. Фактът, че филмът е по истински случай, улеснява задачата на режисьора Питър Фарели, за когото драмата като жанрова формула е terra incognita, през която неловко се опитва да преведе зрителя. Тъй като обаче американецът е същевременно един от ветераните на "новаторската" за времето си холивудска комедиография от 90-те (“От глупав по-глупав” и “Ах, тази Мери”), в сюжета се промъкват един куп “чаровни”, предвидими и потискащи опити да се направи място и за някое, и друго шеговито намигване между прозаичните редове на страданието, което милиони преживяват, заради цвета на кожата си.
И докато последните данни на ФБР всъщност сочат, че престъпленията на расова основа в Америка нарастват година след година, “Зелената книга” може да създаде грешното впечатление, че расизмът е нещо преодоляно, което само злите консервативни южняци са поддържали толкова дълго изкуствено живо. За това допринася най-вече сюжетът, който се завихря около обстоятелството, че гениалният префинен пианист Дон Шърли (Али Махершала) се оказва зависим от неособено впечатляващия букет от “таланти” на очарователния бръщолевещ италианец Тони Вилалонга “Устната” (Виго Мортенсен), който трябва да отговаря за безопасността на чернокожия виртуоз по време на неговото турне в южните щати. Същият е въоръжен единствено с пистолет и известната по онова време “Зелена книга”, която претърпява множество издания между 1936 и 1966 г. и е била предназначена за афроамериканци, желаещи да пътуват спокойно и безопасно в САЩ (нелека задача, като се вземе предвид, че в този период ККК все още са били доста активни и са продължавали да линчуват хора, заради цвета на кожата им). В нея са били отбелязвани основно хотели, общежития, ресторанти и магазини, които са обслужвали чернокожи, тъй като на немалко места те често са били отпращани. В книгата са били маркирани и т.нар. “Sundown towns” - градове, в които афроамериканци не са имали правото да остават след залез слънце.
Всичко това, обаче някак остава извън филма, който като че ли безрезервно пренебрегва собственото си заглавие, като дори самият Тони залага най-вече на пистолета си отколкото на нещо друго. По този начин безценният културен артефакт фигурира едва в няколко сцени, в които италианецът плахо разлиства книгата, която така и не се появява в разговорите му с Шърли, въпреки че зрителят има нужда от малко повече контекст, за да осъзнае нейното значение. Важно е да се отбележи, например, че този пътеводител не е бил предназначен само за пътувания на юг. Въпреки това, към края на историята, Фарели очевидно се опитва да пробута идеята, че е имало някаква невидима граница, отвъд която расизъм не е имало дори през 60-те. Една късна вечер Шърли и Тони биват спрени на пътя, но вместо да ги вкарат в затвора (както се случва по-рано в един от гореописаните градове) полицаят съвсем загрижено и непринудено отбелязва, че им е спукана задната гума и им казва да внимават. Истината е обаче, че вечерни часове е имало и в щати като Калифорния и Илинойс, но това явно не е било от значение за Фарели, който умело се е опитал да пласира своя лесносмилаем и едноизмерен наратив.
Освен проблемите със заглавието, трябва да се отбележи, че макар и образите на Мортенсен и Махершала да са изиграни по холивудски безупречно, това не отменя факта, че са нагарчащо плоски и неубедителни. В началото на филма, например, Тони се подвизава като безпардонен расист, който дори изхвърля чашите, от които чернокожи водопроводчици са пили вода в дома му. Тези негови противни предразсъдъци изглежда се изпаряват в момента, в който се запознава с Шърли в луксозното му жилище. Изглежда парите са по-важни от цвета на кожата, или може би просто режисьорът е решил, че филмът ще стане твърде тежък, ако на глуповатия (и все пак неустоим) италианец му се наложи наистина да преосмисли гледната си точка и да премине през болезнения процес, който една автентична промяна предполага. Така излиза, че противно на очакванията, които слабият сценарий може да създаде у зрителя, Шърли няма на какво да научи Тони (освен как да пише лирични писма на жена си). Ролите са разменени и италианецът изпълнява значително по-мащабна педагогическа функция спрямо одиозния си шеф, който трябва да преодолее срама и страха, които изпитва от цвета на кожата си и “черната” джаз култура, доминираща по това време в щатите. Явно никой друг, освен Тони, не е бил в състояние до този момент да образова изискания класически пианист, който не знае коя е Арета Франклин и никога не е ял пържено пиле. Затова и, докато Тони шофира и бута в ръцете на Шърли тлъсти парчета KFC, политически (не)коректният зрител може да остане с впечатлението, че в клишето няма нищо лошо, ако сам се набуташ в него. За сметка на това, обаче да завършиш консерватория, за да свириш Шопен, а не джаз и да не знаеш как се яде без прибори, защото си твърде рафиниран, са все неща, които трябва да бъдат, ако не изцяло, то поне частично преодолени. Така една от най-жизнеутвърждаващите сцени във филма, е когато Шърли финишира “сред свои хора” в бар за чернокожи, където сяда на пианото, забравя нотите и започва да импровизира, както си му е редът. Стереотипите и клишетата възтържествуват в любящата сянка на белия човек, който вече е интернализирал расизма си и го упражнява някъде под повърхността, където кадифената му авторитарност тайно се разгръща. Липсва истински опит да се конфронтира другия в неговата радикална единичност и заради това близостта е възможна само при условие, че той загърби всичко, което го прави уникален и влезе в зоната ни на комфорт, където толерантността, започва да ражда горчиви плодове. Така, когато Тони разбира, че освен всичко останало, Шърли е и гей, той (заедно със сценария) просто подминава въпроса като споделя, че все пак е работил в бар и е виждал какво ли не. С други думи геройството му се състои в това, че е кален и може да изтърпи нечия маргиналност (при условие, разбира се, че тя остане несподелена).
В края на краищата, "Зелената книга" е изкусно селектиран асортимент от пропуснати възможности. Самият брат на вече починалия Дон Шърли се изказва още по-грубо и нарича големия победител на Академията "симфония от лъжи". Филмът така и не дръзва да покаже отблизо гниещата рана, която историята на расизма оставя в Америка (в наши дни на някои хора им се иска да я възприемат като отдавна зараснал белег). Въпреки (надявам се) добрите намерения на режисьора и сценаристите (един от които е синът на Тони), отношенията между италианеца и чернокожия пианист не са симетрични и е очевидно, че акцентът пада върху чаровния образ на Виго Мортенсен, който съвсем естествено бива номиниран за главна мъжка роля, докато Али Махершала грабва номинацията и наградата за поддържаща такава. Но може би най-голямото провинение на филма е, че не запознава публиката с историята и контекста на “Зелената книга”, като вместо това експлоатира нейното заглавие, за да симулира една по-скоро вяла загриженост. Жалко е, че на фона на своите дълбоко демократични и "прогресивни" претенции, Академията, в крайна сметка, отрежда голямата награда на филм, който успешно оправдава една култура на тих расизъм и студена толерантност.