Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

“Под слънцето“ е поредният документален филм на руския режисьор Виталий Мански, който се опитва да дръпне „червената завеса“, традиционно закриваща истинското лице на комунизма. Предишният подобен проект на руснака е „Родина или смърт“ – лента, показваща потискащото и сиво ежедневие в социалистическа Куба.

 В „Под слънцето“, обаче, Мански се нагърбва с една много по-амбициозна и тежка задача – да документира суровата реалност на затвореното, тоталитарно общество – социокултурен продукт на севернокорейския комунистически режим. След дългогодишни преговори, руснакът най-накрая получава картбланш да заснеме проекта си в Северна Корея, но когато пристига на място, разбира, че филмът му вече има сценарий, написан и одобрен от „партията“ и че снимките за него ще се реализират под крайно строг надзор.

Изфабрикуваният сюжет е изграден около живота на осемгодишната Зин-Ми и нейното семейство. Баща й работи като инженер във фабрика за платове, а майка й - в цех за производство на соево мляко. Освен това наближава „Денят на изгряващата звезда“ – рожденият ден на Ким-Чен Ир, бащата на настоящия диктатор на севернокорейски диктатор – Ким-Чен Ун. Цялата нация се приготвя да „празнува“, включително и семейството на Зин-Ми, което във въпросния период инкасира и куп големи успехи, като например, записването на момиченцето в „младежкия комитет“, където тя ще има нови (по-големи) отговорности и възможности да служи на своята родина.

Въпреки че първоначалната идея на Мански се изражда в банален и лесно предвидим опит за пропаганда, той решава, все пак, да направи всичко възможно, за да документира абсурда, който го заобикаля отвсякъде по време на снимките. Режисьорът оставя камерата си нон-стоп включена и по този начин дава възможност на зрителя да наднича свободно, като воайор, през „червената завеса“, зад която се разиграва истинският спектакъл на тоталитаризма. Мански излага както собствения си живот, така и този на екипа си на огромен риск, но резултатите са повече от вълнуващи за всеки, който някога се е интересувал от това, как изглежда отблизо „анатомията“ на една диктатура. Руснакът дори наема преводач от корейски, който обучава в последния момент да работи със звуковата техника, за да може да подслушва, какво си говорят корейците по време на снимките, без тяхно знание. Освен всичко останало, Мански не е имал право да комуникира с  „актьорите“ и всяка вечер картата памет на камерата му е била конфискувана и прочиствана от всичко „компрометиращо“ за КНДР. За щастие той успява да скрие втора карта в камерата си и така кадрите стигат до нас.

Завидната смелост на режисьора, разбира се, далеч не събужда възторг у всеки. Русия бърза да го разкритикува.  След премиерата на филма той става обект на критика от страна на руските власти, защото е застрашил живота на осемгодишната Зин-Ми и нейното семейство. Мански, обаче твърди, че е монтирал изключително внимателно стотиците часове кадри, така че да не изложи на прекомерен риск участниците в проекта. След относително скромния успех на филма (няколко награди от различни кинофестивали), режисьорът получава покана от Северна Корея да се върне в страната, за да обсъдят нещо „много важно“. Мански, естествено, отхвърля поканата (звучаща като злокобна шега), публично декларирайки, че не е „тъп“ и много добре знае, какво ще му се случи, ако се съгласи да замине.

От гледна точка на своето съдържание, филмът представлява своеобразен наръчник за продуциране на пропаганда, от който всеки начинаещ диктатор би могъл да се възползва. Съпътстващият Мански по време на снимките корейски правителствен екип непрестанно прекъсва актьорите и променя сцените в търсене на идеалния образ на перфектното севернокорейско семейство и общество. Понякога резултатите от грубата намеса на „истинските режисьори" са неподправено гротескни. В една подобна сцена жена от фабриката за плат, в която работи бащата на Зин-Ми, гордо обявява, че текущия месец са надскочили  правителствената норма  с 150 процента. Изведнъж в същия кадър с викове се появява страничен мъж и им казва да изглеждат по-радостни. Сцената се повтаря, но този път всички широко се усмихват и жената заявява, че са надхвърлили въпросната норма с цели 200 процента. На фона на информациите, че в Северна Корея хората масово умират от глад и живеят в непрестанен недоимък, подобни кадри изглеждат като проява на цинично и макабрено чувство за черен хумор. За щастие Мански се е погрижил да се снабди и със снимки от улиците и площадите на столицата Пхенян, където правителството не съумява да поддържа фасадата на благоденствието. Факт е, че всяко тоталитарно общество, се основава на една утопично жестока симетрия, на безкомпромисен ред, без който всичко ще се срине като къща построена от карти. Гражданите трябва да се движат, обличат и живеят по абсолютно един и същи начин. В един изцяло огледален/стерилен свят няма място за истинския живот, защото той е непредвидим. Именно поради това дори един така незначителен на пръв поглед образ на премигваща улична лампа, в ръцете на Мански и в контекста на филма, е пагубен за целостта на тоталитарния симулакрум на севернокорейското общество.

Към края на лентата, режисьорът нанася още по-съкрушителен удар на илюзията за ред, когато насочва камерата си към спрял повреден автобус, от който пътниците слизат, за да започват усърдно да го бутат надолу по пътя. По всичко личи, че тази „антиутопия“ наистина е успяла да култивира граждани, които, съзнателно или по силата на инстинкта си за самосъхранение, разбират, че един развален рейс, изоставен насред пътя, веднага се преобразява в символ на хаоса и, съответно, застрашава живота на всички.

По своята същност „Под слънцето“ е уникален кинопроект, радикално прецизен в креативността си опит за дисекция на разлагащия се труп на едно "невъзможно" общество – тоталитарното. Освен всичко останало, целият процес на неговата деконструкция се оказва и крайно хипнотичен за гледане. Зрителят бива омагьосан от повтарящите се кадри, патриотичните песни и безпогрешните хореографски движения на жителите на един абсурден социален свят. Киркегор пише, че спомнянето и повторението са едно и също нещо, насочено в обратни посоки. Мански ни показва, как севернокорейското правителство на практика майсторски борави с подобна концепция. Всеки момент от ежедневието на поданиците на режима е сцена от театрална постановка, за която са репетирали цял живот. Тоталитаризмът не просто обсебва живота на човека, но и превръща последния в инструмент за генериране и репродуциране на памет.

С помощта на песните, стихотворенията, празниците и поучителните истории от живота на „вечния президент“ Ким-Ир Сен обитаващите матрицата на режима си „спомнят напред“. Те наизустяват и ритуално повтарят миналото, защото то е единствената субстанция, с която могат да запълнят празния съд, в който се е превърнало тяхното настояще. Революциите завещават на своите деца единствено спомена за съществуването си. Такова е и посланието на последната сцена на филма. Женски глас зад кадър се опитва да успокои плачещата Зин-Ми, като я приканва да си спомни нещо "щастливо". Детето отговаря, че няма такова нещо, след което гласът й подсказва, че има „щастливи“ песнички и стихотворения. Зин-Ми веднага започва да рецитира и постепенно спира да плаче.