Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

“Дневници за слепотата" на режисьорите Питър Мидълтън и Джеймс Спини е филм, представляващ крайно интересен опит да се изгради една, доколкото е възможно, реалистична картина на това, какво е да живееш в тъмнина. Лентата "екранизира" звукозаписите на английския теолог Джон Хъл, в които той документира живота си под формата на своеобразни аудиодневници. Филмът се опира и на няколко негови, и на жена му Мерилин Хъл, интервюта. Самият Хъл започва да документира по въпросния начин ежедневието си, веднага след като ослепява.

Сцените в “Дневници за слепотата" са изиграни от няколко актьори, като звукът от касетите на англичанина е синхронизиран с устните им. Крайният резултат е един много интересен и своеобразен филм със своя собствена специфична характерология и ясно изразена хипнотична, фасетъчна структура, в която реалността на ежедневието се смесва по особено креативен начин с потока на "сънуващото себе си" съзнание. По този начин Хъл "вижда" и живее света.

За творческата работа на Спини и Мидълтън слепотата е традиционна тема. Опитът им в това отношение се напасва към "визията" на английския теолог. Те са провокирани да я екранизират още веднага, когато попадат на книгата му – "Докосване на камъка", съдържаща съвестна и пунктуална транскрипция на общо 16-часовия му аудиодневник.

Амбицията на режисьорите е да направят филм, който подобно на "Синьо" – последната лента на умиращия от СПИН британски кинокласик Дерек Джарман, "изобразява" слепотата. Джон Хъл също умира едва 20 дни след началото на снимките, когато Спини и Мидълтън най-накрая след реализирането на няколко късометражки по същата тема, се нагърбват с осъществяването на най-смелия си творчески проект. Теологът оставя след себе си жена си и петте си деца, както и една завидна академична кариера, но така и не успява да доживее да види завършена екранизацията на дневниците на своите "най-тъмни дни".

Самият филм успява да е поразително затрогващ, без да изпада в ненужни лирични отклонения и самоцелни драматизации. За това допринася, по всяка вероятност, най-много Хъл, чийто топъл и равен глас "твори в мрака" и, съответно, изпълва сцените със „светлина“. Това е най-тънката четка, с която режисьорите наистина успяват да изобразят, или по-точно, уловят образа на неизобразимото – едно отдавна залязло слънце. „Външният вид“ на слепотата е тема и на един друг нашумял документален филм - „Черно слънце“ на Гари Тарн за живота на френския писател (и преди да ослепее – режисьор) Хю дьо Монталамбер. Любопитното е, че въпреки поразителните разлики в „граматиката“ на визуалния език, двете ленти, все пак, споделят (почти) сходно съдържание, като по този начин успяват да дадат форма и „плът“ на един безформен и радикално флуиден океан от тъмнина. И двете ленти съумяват да пре-създадат същността на живота на незрящия, превръщайки  ги в нещо близко и тактилно.

Във филма на Питър Мидълтън и Джеймс Спини, централният герой поставя екзистенциален акцент върху осмислянето на „елементарните частици“, от които е съставена слепотата. Налага му се да се примири, например, с факта, че никога няма да види три от петте си деца, които се раждат, след като вече е изгубил зрението си, както и с това, че малко по малко ще забрави някои от най-важните моменти от живота си, само защото паметта му ги репродуцира в образи. Освен това, чувството за безсилие ще го преследва през остатъка от живота му, а сънищата му ще се окажат единственото бягство от тъмнината, където той ще „види“ за пръв път лицето на втората си дъщеря.

Нещото, което отличава случая на Хъл от този на някой като Монталамбер, е, че той е поставен в особената позиция на теолог и преподавател в Бирмингамския университет, който се опитва да осмисли и предаде опита си на един по-широк кръг от хора. Още повече, поставяйки слепотата в контекста на християнството, той създава няколко много интересни книги като „В началото бе тъмнината“, в която твърди, че езикът на Библията, за жалост, е трудно съвместим с опита на незрящия човек. Освен това, вярата му помага да се изправи на крака и след дългогодишно лутане в мрака на собственото си съзнание, той твърди уверено, че е открил Бог в себе си и света си – там, където Той винаги е бил. Накрая филмът се превръща в един очарователно смирен и същевременно - изключително достоен опит за своеобразна теология на слепотата.

Въпреки че животът на Джон Хъл е решително белязан от неговата тежка лична трагедия, той си позволява да вярва, че (все пак) дори един такъв кръст е дар. Подобно утвърждение може на пръв поглед да ни се стори трудно за преглъщане, но трябва да бъде прието и разбрано. Главният герой на “Дневници за слепотата" е успял да намери Бог там, където никой не е очаквал Той да бъде – в тъмнината, където не би трябвало да има място за Неговата светлина. По този начин филмът се превръща в особено силна метафора на апофатичното богословие, на мистичния мрак, който всъщност е по-светъл от всяка материална светлина. В центъра на лентата на Питър Мидълтън и Джеймс Спини стои един действително велик абсурд - Бог е навсякъде, дори там, където го няма.