СИНЕЛИБРИ 2022: ДА ЖИВЕЕШ


от
на г.

СИНЕЛИБРИ 2022: ДА ЖИВЕЕШ

Кинофестивалът във Венеция тази година направи красив реверанс към един от членовете на основното жури, писателя Казуо Ишигуро, и показа извън конкурса „Да живееш“ по негов сценарий. Сега твората е в международния конкурс на кино-литературния фестивал „Синелибри“.

Историята е вдъхновена от едноименния филм на Акира Куросава от 1952 г., който е в класацията на 100-те най-велики филма на Time. На свой ред драмата на японския майстор се базира върху разказа на Лев Толстой „Смъртта на Иван Илич“, в центъра на който е човек, изправен пред неизбежността на смъртта. Всички тези влияния присъстват в сценария, написан неслучайно от нобелиста Казуо Ишигуро, английски писател от японски произход. Да предложиш римейк на шедьовър на Куросава, е претенциозно начинание. Южноафриканският режисьор Оливър Херманус успява. Петият му филм е първият, на който не е сценарист. Херманус поема бремето да го препрочете с двоен (ако не и троен) скок във времето и пространството. Обстановката се променя - от Япония изключително естествено се пренасяме в Англия през 50-те години на миналия век.

Лондон, 1952 г. Дългогодишният държавен служител г-н Уилямс е ключова фигура в бюрократичната система на Великобритания в първите години след войната. Общинската служба отговаря за предоставянето или неизползването на обществени места. Зрителят влиза в историята чрез току-що назначен нов служител, който среща на гарата няколко много сдържани негови бъдещи колеги. Те го подготвят за срещата с не особено любезния господин Уилямс - среден бюрократ, очевидно неспособен да надхвърли четенето на досиетата, които се натрупват на бюрото му. Когато възникне сложна практика, тя се отлага, докато група майки не настояват някогашната разрушена детска площадка да се върне на малките. Новоназначеният научава за безупречните методи на г-н Уилямс. Началник на отдел, много резервиран в личния си живот, дълбоко уважаван и почитан от своите подчинени, никой не смее да му противоречи. Всички следват навиците му в строг ритуал. Сред тях основният е дистанцирането от света. Героят е студен човек, който поставя непреодолима бариера между себе си и другите хора. Не е по-различен от купчината досиета пред него. Предпочита да отлага, защото „и без това нищо не става“, отколкото да действа. Но историята започва точно когато научава, че не му остава много да живее.

Херманус умее да използва ретроспекцията, показва странностите на героя чрез младия му колега, който е посредник между екрана и публиката. Г-н Уилямс, вдовец, очевидно погълнат от рутината на професионалния си живот, открива (скоро след началото на филма), че е неизличимо болен от рак. Не успява да съобщи новината на сина си и снаха си. От този момент той се наслаждава на последните си месеци, след като е прекарал годините на своята зрялост като мълчалив наблюдател на собственото си живуркане. Вече не оставя настрана документите и дава всичко от себе си, за да получи разрешителни за изграждането на детската площадка. Започва да променя своето отношение към служителите си, особено към мис Маргарет Харис, на която пише препоръчително писмо за нова работа като сервитьорка в чайна. Именно с нея Уилямс прекарва по-голямата част от времето си. След разговори с бившата си подчинена успява да намери целта си. Воден от забравеното желание да се чувства жив, поема по пътя на промяната. С младата Маргарет г-н Уилямс създава специално приятелство, подхранващо клюки сред околните.

Чрез новата си мисия той оставя осезаема следа от своето съществуване. Сякаш се влюбва отново в самия живот. Колкото и непоколебима да е системата и нещата да продължат да вървят както винаги, бюрократът успява да схване разликата. Всички около него забелязват промяната му, без да знаят истинските причини.

Херманус се опитва да запази ритъма на времето от оригинала, повторението на жестовете, чаканията. Двамата с Ишигуро представят класически британски образи. Уилямс и много по-младите му колеги вървят подредени по релсите на градския влак, който ги отвежда до работното им място с бомбета и чадъри, а не с военни униформи. Създава се интересна връзка между възстановяването на Япония след Втората световна война и трудната ситуация на Англия.

Стилът на филма – режисьорски, операторски, монтажно и актьорски, определено връща към миналото. Сивият град е изобразен от режисьора мъдро и с емоционален усет, героите често са в едри планове, цветовете са бледи. Лондон от миналото се появява от екрана, съпроводен от ритъма на класическа музика. Неговите лъскави изображения, за да осигурят ретро ефект, объркват зрителя, той се чуди какъв филм гледа или по-скоро от кое време идва. „Да живееш“ има елегантен, типично британски стил, видим още от надписите, които напомнят за 50-те години на миналия век. Заснет във формат 4:3, за да създаде усещане за епохата, той залага на класическия английски хумор. Филмът описва лондонско общество, в което всеки жител е като робот: събуждане сутрин, нареждане в редица с тъмните костюми, вземане на влака и след това направо на работа.

Актьорът Бил Наи придава британски апломб на г-н Уилямс. Когато лекарят му дава диагнозата, той е в близък план. Думите не се чуват, но невъзмутимото лице на актьора става още по-студено. Лицето му издава великолена актьорска игра. Сцена като тази, със своята театралност, има кинематографично въздействие именно поради липсата на диалог. Ветеранът на британското кино Наи тук е на върха на своите актьорски умения. Както неговия герой, възрастния и праведен господин Уилямс, студеното му набръчкано лице се откроява на екрана тържествено като самата смърт. Актьорът, с винаги премерена мимика, придава на образа дълбочина и държи на раменете си целия филм.

Историята със своята простота напомня, че трябва да се научим да живеем живота си, преди да е изтекъл. Тя успява да засегне универсални теми - щедрост, изкупление, страх от старостта и преминаването към смъртта по начин, лишен от всякаква баналност.

Ишигуро запазва поетичния стил на оригинала, дарява протагониста със сюрреалистични и приказни окраски. Той преоткрива нуждата да живее само пред лицето на смъртта. Между иронични и драматични моменти г-н Уилямс разкрива герой, към когото зрителят е силно съпричастен.

Филмът не успява обаче да остане постоянно на висота. Това е видно на финала, където Бил Нии, пиян, пее стара шотландска балада. Чувството за мярка се клати като него на люлката. Има и една показна педагогика, желание на всяка цена да даде универсален урок. Г-н Уилямс рискува да се окаже нещо средно между мъдър отшелник и евангелски светец. Недостатък е и слабото развитие на второстепенните герои, останали на заден план, но също толкова важни за еволюцията на главния герой.

Въпреки това „Да живееш” е дълбок, вдъхновен и страстен филм, който предлага сериозен размисъл за живота и смъртта, за втория шанс и възможността да поправиш грешките.