„Има нещо, за което на една жена не ѝ се прощава, и то е да притежава амбиции“, каза в Сан Себастиан Жюстин Трие, дошла да представи превъзходния си филм „Анатомия на едно падане“, който спечели тазгодишната „Златна палма“. И на героинята на друга французойка с премиера в Кан не ѝ прощават – за амбициите, за различието и особено за това, че не желае да ги крие. Само дето на нея ѝ се налага да защитава не просто невинността си, а и правото си на съществуване...
„Розали“ е втората пълнометражна творба на Стефани Ди Джусто: костюмена драма за рядък епизод от 70-те години на ХIХ век, от една страна, а от друга, класическа любовна история (колкото по-обречена на неразбиране от страна на обществото, толкова по-щедра на възможности за разказвачката, изпълнителите и зрителите). Сюжетът е вдъхновен от реално съществувалата Клемантин Дьоле (1865–1939) – жена със силно окосмяване по тялото, включително и по лицето, която отказва както да се бръсне, така и да се превърне в панаирджийска атракция (други варианти епохата не предлага). В началото на ХХ век тя се снима в кафенето, което държи, и продава фотографиите си като куриоз. От нейния живот Ди Джусто заимства само това. „Не ми е и хрумвало да правя биография – исках просто да разкажа за съдбата на една жена, която постига освобождение, като оставя брадата си. Има някаква могъща емоция в начина, по който една тъй особена личност изживява любовта... Розали не е жертва, а личност, която намира в своята необикновеност повод за гордост.“
В бележките си по филма, драскани в мрака на „Театро Принсипал“ в Сан Себастиан, откривам на три места: „красиво“, „красиво“, „красиво“. „Розали“ е изключително впечатляващ като дизайн, образцово кадриран, хармоничен в детайлите, изпипан с вкус и видима грижа. Оператор е Христос Вудурис (най-познати от работите му досега са сякаш „Преди полунощ“ на Линклейтър и „Алпи“ на Лантимос); сценограф – Лоран От („Скафандърът и пеперудата“ на Шнабел). Красиви са природните сцени, интериорите, близките планове, ловът на елен, окаляният подгъв на сватбената рокля, гергефчето на Розали. Дивно красива е и изпълнителката на главната роля Надя Терескевич, с брада и без; красив е благородно остаряващият Беноа Мажимел, чийто смлян от войни и несгоди Абел е мил към животните, мил към живота, мил към Розали, но отначало неспособен да преглътне необичайността ѝ. (Гръбнакът на фабулата съвпада точно с неговия преход от отхвърляне до отдаване.) Красиво е онова, което се случва между тях. „Надявах се да сте различен!“, възкликва огорчено жената след първото им приближаване. „Надявах се вие да не сте!“, отвръща мъжът.
(Беноа Мажимел навярно ще си спомните като неприятния студент от „Пианистката“ на Ханеке. А изгряващата Надя Терескевич не само започна 2023-та с главна роля в новата комедия на Франсоа Озон, но и участва в още един филм от сансебастианския фестивал, и то в конкурсния раздел – впечатляващия визуално, но разпадащ се драматургично „Червеният остров“ от автора на „120 удара в минута“ Робин Кампило. Несвързан, но любопитен факт – единствената що-годе известна история под заглавие „Розали“ във френското кино до момента беше оригиналната късометражка на ексцентрика Валериан Боровчик по разказ на Мопасан: монолог на една детеубийца също от ХIХ век.)
Във филма Розали, единствено дете на баща, който няма търпение да се отърве от странността ѝ, маниакално крита през годините, пристига в непознато село, където е „връчена“ на бъдещия си съпруг Абел. Отпърво ги свързва само нагласеният брак – неговото безпаричие го е принудило да я „вземе“ заради зестрата ѝ и въпреки някакъв споменат с недомлъвки дефект (той мисли, че вече не е девствена). Но и двамата сякаш мечтаят за повече и долавят у другия възможност за това. За да запази трепетната изненада помежду им, Ди Джусто забранява на Мажимел и Терескевич да се запознаят преди началото на снимките. „Този филм е за желание и за смърт и там се корени истинската романтика – в любовта, която прекрачва границите на установеното...“ Филмът е донякъде и за приятелите предатели; за масовата психоза на общественото неодобрение; за социалните системи, основани на привилегии, които са от полза само за тези на върха, но се поддържат с особена страст от премазаните най-отдолу. И за обстоятелството, че „никога не е лесно да си жена“, както отбелязва Розали.
Едно от големите достижения на режисьорката е, че в нито един момент не превръща героинята си в зрелище – а не е лесно, тя изглежда непривично и е в кадър повечето време. (Каква безумно голяма подтема на агресията към различния е отношението към окосмяването на човека в киното и въобще в културата ни – вж. косата на Самсон, вж. символиката на бръснатите глави, вж. епилирането като форма на социален контрол, вж. „Даровете на влъхвите“ на О.Хенри, вж. кошмара на „Жената маймуна“, вж. „Коса“ и т.н.)
Розали е разкошна, чувствителна, умна, сръчна. И редовно се бръсне, докато един ден, за да спаси западащото кафене на съпруга си, не ѝ хрумва да си пусне брада, за да привлече клиентела. Така и постъпва и посетителите действително започват да прииждат на талази. В процеса Розали осъзнава, че за първи път в живота си не се крие, за да бъде приета. И свободата да решава ѝ се услажда. Много ясно, свободата да решава на по-слабия бърка в здравето на всички, които имат нужда от неговата слабост, за да се чувстват някои. И много ясно, дори най-добронамерените и непокварени от предразсъдъци околни се поддават на техния натиск. Оттам нататък Стефани Ди Джусто и компания избират единствения видим път за ярък изход от посредствеността на ситуацията. И го правят красиво.
