След два силни документални филма – „Най-малкото място“ (свидетелства на потърпевши от гражданската война в Салвадор) и „Бурята“ (две жени разказват за сложните си съдби, през които лъсва Мексико на насилието и неправдата) – Татяна Уесо е направила своята първа игрална история, „Огнена нощ“. Сценарият възпроизвежда само частично и много посвоему съдържанието на една американска книга, „Молитви за откраднатите“, а за художествените си цели Уесо си служи с колкото се може повече документални средства: натуршчици, естествени декори, спонтанни отношения и находки при снимките, лични „интуиции, страхове и рани“. Може би най-тежката реална „съставка“ е темата: мъчителният живот на мексиканските жени в отцепени от наркокартелите райони, разглеждани от държавата като военни зони.

В красива планина се гуши селце: мъжете са мигрирали в Щатите, жените се боричкат с делника, децата растат в пролуките на всеобщото напрежение – често щастливи, често объркани. И нищо не навежда на мисълта, че в този порядък ще настъпи промяна. Съпругите периодично се катерят по съседен баир, за да намерят обхват и да се свържат със съпрузите си зад граница и това е най-невинният детайл от общата картина. В която има и такива: майка и дъщеря копаят плитък гроб, покриват го с клони, а когато черните джипове на бандитите се задават като земетръс, малката хуква към дупката, ляга вътре и се похлупва, докато опасността не премине.

Ана, Паула и Мария са приятелки – виждаме ги първо на 8 години, после на 14 и през техните диалози и движения из пространството добиваме представа за повече, отколкото те самите знаят (кастингът е бил едно от най-скъпите пера в бюджета на филма, твърди Уесо – за шестте роли са прослушани близо 800 момичета). Бърборят развълнувано, червят устните си с парченца червено цвекло. Двете по-миловидни са подстригани като момчета, така са и облечени, научени са да казват, че са синове... В класната стая поредният учител, дошъл за кратко, кара питомците си да подредят на пода автопортрет от подръчни дреболии и да го опишат с думи: „Аз съм Ана и имам очи от царевица – едното бяло, другото синьо...“. Част от коренните жители на Централна Америка наричат себе си именно „хора от царевица“ (така озаглавява един от най-важните си романи нобелистът Мигел Анхел Астуриас), но тези тук са хора от мак. Остриета порязват кутийките на прецъфтелите растения, от тях прокапва тъмен гъст сок – събира се суровина за хероин. Държавата присъства отдалеч и повече вреди, отколкото помага – хеликоптери пръскат с хербициди колкото нелегалните посеви, толкова и легалните насаждения, и случайните минувачи.

Латинска Америка отдавна присъства в новините, изкуството и общите ни представи като арена на чудовищни травми, многолико насилие и прогнили държавни постройки. Тоест разграден двор, от който сме свикнали спонтанно да се разграничаваме (макар и нищо от основните му характеристики да не ни е радикално неприсъщо). Е, взирането на Татяна Уесо в конкретно производно от латиноамериканската ситуация, каквото е съдбата на жените, родени без средства, престиж и шансове, не превръща филма ѝ в екзотичен, нишов или важен само за жени. Жената, която трябва да крие присъствието или женствеността си; жената, която от дете бива приучавана да се бои за целостта и за живота си; жената като подвижна мишена, чиято личност, воля и собствено пространство нямат реално значение за другите; жената като средство, плячка или пречка – нито едно от тези положения не е напълно чуждо на нито едно място по света и на нито една обществена група извън малкото най-привилегировани. „Огнена нощ“ е в голяма степен филм за тази „обсада“, в която са принудени да се раждат и оцеляват определени хора. И Уесо стига до живеца на въпроса благородно – недвусмислено, но щадящо. Ана вижда през процепа на претършувана къща жена с окървавени бедра. Чува изстрели в далечината; откъслечни фрази покрай майка си. Трупът, намерен в храстите, остава скрит в тях. Това е, няма нужда от повече. Екранното насилие е лесен избор за зрелищност, който разказвачката съзнателно и последователно не прави.

През последните години в киното на Латинска Америка жените, белязани от бедност и/или насилие (двойна малцинственост), най-сетне от бързи жертви на заден фон започнаха да се превръщат в главни героини. Отвлечени за откуп или за робски труд жени, изнасилени жени, умъртвени жени, лишени от децата си жени или „просто“ смазани от класова обреченост още на старта – те понякога вече получават първенството поне на екрана. И то не в зажаднели за чуждата мизерия репортажи от Третия свят, а в много качествени надниквания „в Третия свят у Човека“, както казва поетът. Сещам се за силните перуански „Млякото на скръбта“ на Клаудия Льоса („Златна мечка“ 2009), „Магалянес“ на Салвадор дел Солар (2015) и „Песен без име“ на Мелина Леон (2017); за великолепните „Ичканул“ (2015) и „Ла Йорона“ („Оплаквачката“, 2019) на гватемалеца Хайро Бустаманте (2015); за разтърсващия анимационен „Домът вълк“ (награда на журито в Анси 2018) на Хоакин Косиня и Кристобал Леон от Чили...

А ако трябва да положа в съвременен мексикански киноконтекст „Огнена нощ“ (който беше посрещнат много добре на премиерата си в Кан тази година, а в Сан Себастиан спечели наградата в раздела „Латинохоризонти“), бих го настанила редом с деликатния хорър „Връщат се“ (2017) на Иса Лопес и трагичното видение от бъдещето „Купи ми револвер“ (2018) на Хулио Ернандес Кордон, с „Камериерката“ (2018) на Лила Авилес (разказ за „прислужница“ с ред успоредици на „Рома“ на Алфонсо Куарон, но без всепоглъщащото му любуване на себе си в спомена за нея) и „Без особени белези“ на Фернанда Валадес, както и със също селектирания в „Особен поглед“ на Кан 2021 „Гражданката“ на Теодора Ана Михай (по изумителен сюжет от живота). Филми, в които – с различна степен на драматизъм, изразителност и преработване на действителността – жените на фокус са пълноправни действащи лица. При все страданието.