La Llorona не е просто „жена, която плаче [много, безутешно]“, а легендарна фигура на нещастна майка, създание от кошмарите на Централна Америка. Историята е отпреди испанската конкиста и има десетки вариации, но основната идея е тази – жената губи мъжа си, от което полудява, убива децата си и е обречена да ридае от мъка до края на света. Срещне ли я някой – лошо му се пише. Ла Йорона е толкова популярна и е добила такава черна слава, че филмите със и за нея са стотици (само през 2019-а се появиха два хоръра с llorona в заглавието, кой от кой по-лоши). В своята „Ла Йорона“ гватемалецът Хайро Бустаманте, който дебютира през 2015-а с прекрасния „Ичканул“, е махнал „женомразкия елемент“ (жената, която нито се справя, нито се владее без мъж) и е превърнал злосторницата в отмъстителка, във въплъщение на „майката земя, която оплаква своите безследно потънали във войната деца“, както каза в Сан Себастиан.

Малко предистория. Както повечето латиноамерикански страни, Гватемала има вулкани, земетръси, пищна природа, старинни култури (точно така: не една), невъобразима пропаст между бедни и богати, а в недалечното минало – кървави диктатури „под патронажа“ на САЩ и геноцид на коренното население. Както и дълга гражданска война: от началото на 1960-а до края на 1998-а – година, след която не е имало нито равносметка за извършените престъпления, нито покаяние. Нещо повече – не просто няма наказани, а и темата се е превърнала в табу. Енрике Монтеверде, остарелият до безпомощност всесилен някога генерал в центъра на повествованието на „Ла Йорона“ на Бустаманте е явно копие на реалното чудовище Ефраин Риос Монт (1926–2018) – и по външност, и по маниери, и в това, че през 2013 г. най-сетне е осъден за геноцид, а десет дни по-късно присъдата му е отменена. Това е човекът, обявил индианците за „вътрешен враг“ и разпоредил сравняването със земята на над 400 техни села за своите едва 17 месеца на власт; негово дело е почти пълното изтребване на маите ишил. В края на дните си Риос Монт изпада в деменция и почива от разрив на сърцето. (Любопитен, знаменателен детайл: Гватемала има двама Нобелови лауреати – Мигел Анхел Астуриас, автор на една от най-прочутите книги за диктатури, и Ригоберта Менчу, боркиня за правата на индианците).

Гватемалската гражданска война е, грубо обобщено, между военните, заграбили властта (и подпомагани от САЩ), и партизаните от т.нар. гериля (на свой ред поддържани от СССР). В процеса военните виждат добра възможност да се отърват от индианците, за да експроприират земите им, като ги набедят за ятаци на партизаните. В крайна сметка убитите в конфликта са ок. 200 000 (над 90% са жертви на военните), изчезналите – ок. 45 000. Не остава индианско семейство, в което някой (или повечето) да не е унижаван, раняван, изтезаван, изнасилван или изселван от властта. Възможността уродливото отношение към коренните жители да стигне до катастрофални размери се дължи на ред причини, основна сред които е пълното презрение на белите към тях. Маргарита Кенефик, зашеметителната актриса в ролята на генералшата, каза следното: „Гватемала е основана върху расизма и унищожението – не само унищожението на местните култури, но и на човешката същина на местните обитатели... За разлика от Щатите, където целта винаги е била да се изтребят коренните жители, за да се присвоят земите им, при нас е по-различно: стремежът е бил да се заграбят земите, а с тях и обитателите им, за да ги обработват те... Удивително е, че 500 години по-късно има хора, които продължават да разсъждават по този начин, и то не един и двама.“

Във филма генералът се е залостил в дома си със своята съпруга, дъщеря си, внучката, охранителя и най-преданата си слугиня... Около луксозната къща бушува възмутена тълпа – протестът е мирен, но усещането е за надвиснала опасност. Всеки от затворените вътре има свой начин да назове това, което се случва, и да реагира на него (детето пита майка си защо в интернет пише лоши работи за дядо му, майката избягва да отговори, но пита бабата дали все пак нещо от това, което се казва за генерала не е вярно, на което бабата отвръща с възмутено отрицание...). Една нощ кранчетата на мивките започват сами да се отвиват, а генералът чува плач из къщата. На мястото на избягалата от страх прислуга идва красивата индианка Алма (alma = „душа“), чието странно присъствие предизвиква смут и промяна у всички жени в дома. Най-впечатляващ е развоят на съпругата на генерала, която от радикална, ужасяваща есенция на расизма, обскурантизма и безскрупулността („който гледа назад, ще се превърне в сòлен стълб!“) постепенно пораства до персонаж, движещ действието (сцените с нея, когато в съня си крещи на какчикел и тича с развяно крило от бели коси, са една от малкото гледки, които ще запомня от това издание на Сан Себастиан).

„В страна, в която 99% от киното, което се гледа, са щатски блокбастъри, а единственият салон за авторско кино го открихме ние, но ни изкараха от там, понеже сме били комунисти... си казахме: жанровото кино ще ни помогне най-много да стигнем до младите“, обясни Бустаманте. Затова и „Ла Йорона“ е любопитен микс от типични за американското кино на ужасите прийоми, централноамерикански суеверия, гватемалски обстоятелства и политика – неравен като цяло, предвидим неведнъж, но въздействащ и важен. Във филма има кадри с огромна сила, както и наистина пронизващи моменти на страх или безнадеждност. Добра идея е основните детайли от контекста да бъдат припомнени чрез вървящите на заден фон новини по телевизията; силно впечатлява, че виновниците са възрастни хора и естественото съчувствие и уважение към тях е в постоянна битка с мисълта за вината им; покъртително е свидетелството на забулената индианката в съда... Показателно е, че още един хубав филм от тази година, „Атлантик“ на Мати Диоп (който взе награда в Кан, а в Сан Себастиан гостуваше в раздела „Сабалтеги-Табакалера“) посяга към свръхестественото, за да въздаде справедливост за съвсем конкретни и съвременни безчинства – и в африканската история мъртвите се връщат, за да поискат своето в свят, който е твърде закъснял и твърде незрял да им го осигури дори символично.

„Ла Йорона“ закри раздела „Латинохоризонти“ на фестивала, открит с друг филм на Бустаманте от 2019-а, „Трусове“ (първо за страната и на места наистина силно влизане в сложната ситуация на хомосексуалните мъже, които, поради социалния натиск, поддържат двоен живот – семейство с жена, деца и ходене на църква в едната му част, криене и терзания в другата). „Тези филми са части от триптих, в който исках да се спра за трите най-чести обиди, използвани в Гватемала: indio, hueco, comunista (индианец, педал, комунист).“ Като „комунист няма нищо общо с политическата идеология, а значи просто всеки, който се интересува от правата на другите... защото Гватемала е страна, която се бори против човешките права“... Хайро Бустаманте е не просто режисьор с чудесно чувство за кино, но и утеха за всеки, който вярва в киното като реален инструмент за социална промяна.