„Извън нормата“ (или „Специалните“, както най-вероятно ще се разпространява) е седмият филм на Толедано & Накаш и безапелационно спечели една от най-цените награди на 67-ия международен кинофестивал в Сан Себастиан – тази на публиката. Зрителите в Доностия (баското име на града) имат страхотен нюх за качество и дълъг опит в отсяването на трайното от нетрайното, така че на най-високите места във финалната им класация обикновено отива каймакът на филмовите новости от годината. Този път начело в гласуването закономерно излязоха „Извън нормата“, „Съжаляваме, че ви изпуснахме“ и „Клетниците“ – все солидни, добре разказани истории от работническите квартали.
Ерик Толедано (1971) и Оливие Накаш (1973), които работят заедно още от първите си стъпки, се прочуха с „Недосегаемите“ (2011), а с последвалите „Самба“ и „Усет за празник“ само затвърдиха всеобщото впечатление за небивал талант в лекото, но съвестно и многопластово представяне на сложни житейски ситуации. Трите римейка на „Недосегаемите“ през последните години – аржентински, индийски и американски – бяха допълнително признание: за универсалните качества на техните истории, но и за това, че френското дуо влага нещо повече от осведоменост, професионализъм и пари в проектите си. А именно – душа и добър вкус в количества, непостижими за техните епигони. Накаш & Толедано отговорно „щудират“ материала, с който ще работят, и уважават героите си, умеят да се пошегуват некичозно в тегавите моменти, имат див нюх за начеващи симпатии и любови, но най-важното – не лъжат, за да ни стане приятно.
„Извън нормата“, селектиран в раздела „Перли от други фестивали“ (премиерата му беше в Кан), описва период от живота на двама приятели на средна възраст, Брюно (Венсан Касел) и Малик (Реда Катеб), евреин и мюсюлманин. Те оглавяват две неправителствени организации – „Гласът на праведните“ се занимава с аутистични младежи, с които държавните институции отказват да се ангажират, а „Стълбата“ работи с „трудни“ подрастващи от гетата. Брюно и Малик съчетават дейността си като „зачисляват“ своите питомци един към друг по двойки и с упражнения и ѝзлети заедно им дават шанс да се социализират. Двамата приятели действат неортодоксално, с всички налични средства („Брюно никога не отказва“, щом става дума да се притече на помощ) и в периферията на системата, така че системата неизбежно ги поглежда с недоверие. В избрания от Накаш & Толедано времеви отрязък инспектори от „службите“ започват да се ровят в околностите на „Гласът“ и „Стълбата“. Както хлапетата от двете организации, така и самите организации и особено основателите им са „извън нормата“, „специални“: системата няма решение нито за проблемите, които решават те, нито дали и как да приеме самото им съществуване.
„Всеки път, когато правим филм за двойка герои, отразяваме собствения си опит. Обичаме да разказваме за слабовероятни приятелства, защото ние сме най-добрият пример за такова“, казаха режисьорите на пресконференцията в Сан Себастиан. Освен нетипична двойка приятели, филмът съдържа и другите съставки, които обичат – „силен сюжет и солиден комичен потенциал“. Фабулата е изведена образцово, актьорите са във вихъра си, ритъмът действа като дрога, а най-хубавото в така измислената ситуация е, че дори не е измислена: прототипите на Брюно и Малик са реални личности, добрите им дела са факт. Какъвто е и положителното участие на Толедано & Накаш в реалността, отвъд катарзисите и хубавото изкарване с техните филми. Ако се върнем към „Недосегаемите“ – история за удивителната сърдечна симбиоза между парализиран богаташ и неговия чернокож гледач от предградията: тя също е заета от действителността. Когато режисьорите отиват при Филип Поцо ди Борго (първообраз на заможния аристократ, когото са видели в репортаж през 2003 г.), за да преговарят за правата за филм, той им поставя три условия: да направят комедия, да не проявават лош вкус и 5% от приходите да заделят за организация, посветила се на хора с различни степени на парализа. „И сега това е една много богата организация“, смее се година след премиерата Толедано.
Не е лесно да се направи филм за хора „извън системата“, без да се нагази в сълзливост, схематичност, поучителност или друга естетическа безизходица. Накаш & Толедано, които настояват, че киното им не е сантиментално, а реалистично, не предлагат чудотворни изцеления – в края на дългия си преход към по-спокойно съществуване един от персонажите на „Извън нормата“ просто спира да носи боксьорска каска, това е. Тя му е била нужна с години, за да не си навреди, докато си удря главата в стените, но след намесата на Брюно и Малик започват фази на мир. Отдолу виждаме миглите, устните, вратлето на дете. Това е и символичният преход в повествованието: който влезе в залата настръхнал, че ще му мъчат сърцето или съзнанието, излиза облекчен и пораснал – пред него нещо се е разкрило.
Хората с аутизъм постъпват по начини, които на останалите изглеждат необясними, неовладяни, само дето и обратното е вярно, и то в много по-голяма степен. Хората с тежки форми на аутизъм изкарват времето си затворени и сами, насила обездвижени и упоени. Аутизмът не е едно явление, а широка гама от проявления. Некултивираните младежи от предградията се поддават на култивиране, стига да им се пообърне внимание – „Дали ще си личност, зависи от теб“, казва Малик, но първи се притича да даде едно рамо. Във филма на Накаш & Толедано проследяваме как се развиват отделни „случаи“; как животът става по-обитаем за определени хора; как „често е необходимо да нарушаваме правилата, за да ги преформулираме по-добре“ (думи на Толедано от едно интервю).
Идеята за „Извън нормата“ е отпреди „Недосегаемите“, но авторите казват, че са назрели окончателно за нея сега, защото – както обясниха в Сан Себастиан – „живеем във все по-егоцентрично общество, в което хората очаровано се взират в пъпа си, така че ни се прищя да направим филм за алтруисти“.
