САН СЕБАСТИАН 2016: АЗ НЕ СЪМ МАДАМ БОВАРИ


от
на г.

САН СЕБАСТИАН 2016: АЗ НЕ СЪМ МАДАМ БОВАРИ

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Китайската продукция “Аз не съм мадам Бовари” на Фън Сяоган спечели Златна раковина за най-добър филм, а Фан Бинбин в главната му роля – Сребърна раковина за най-добра актриса. Филмът е екранизация по книгата “Аз не съм Пан Дзинлиен” (2012) на Лиу Джънюн, носител на “Мао Дун”, една от най-престижните литературни награди в страната.

Проблем 1: заглавието. Избраното за международна употреба заглавие е първокласен пример за подхлъзване в превода. Има превод на думи, на ситуации, на атмосфери; има и превод, който прехвърля, чрез къде по-деликатна, къде по-смела адаптация, типични за определена културна реалност фиксирани форми – клишета, идиоми, нарицателни – и именно той не се е получил тук. Оригиналното заглавие “Аз не съм Пан Дзинлиен” препраща към героиня от класическо произведение на китайската литература от ХVII в., станала пословична като похотлива, разпасана мъжеубийца. Между това и добрия стар символ на съпружеската скука мадам Бовари има цяла бездна – не само провиненията им са несравними, а и съвсем различен е регистърът на употреба на имената им: докато мадам Бовари има шанс да бъде спомената в среда на начетени хора, пан дзинлиен се употребява като “въртиопашка”, “кучка”, “мръсница” на всички равнища на китайското общуване (филмът започва с чудесно “илюстровано” обяснение на историята на Пан Дзинлиен, така че промяната на заглавието е наистина безпредметна). Сцената, в която китайски камионджия публично нагрубява жена си, защото в първата брачна нощ е открил, че не е девствена, с “Мадам Бовари такава!”, неволно заприличва на скеча с философите футболисти.

Проблем 2: сюжетът. Оперетен (тоест лековат и не строго логичен), само че без музика и остроумни обрати, което след първия час додява до немай-къде. Ли Сюелиен се е разбрала с мъжа си, че ще се разведат наужким, за да се измъкнат от село и да си купят и апартамент в близкия град – маневра, извършвана нерядко и в България преди 1989-а, – той обаче се е изхитрил, взел е градския апартамент и се е оженил за друга. Сега Ли Сюелиен иска следното: да й признаят, че е подведена. Иска го от бившия си съпруг – в кратичката му поява на екран не личи да са се обичали, обичането въобще не е тема тук, – но той отказва, убеден, че тя е подвела него (вж. по-горе за първата брачна нощ). Тогава тя започва да се жалва в местната администрация – очаква да признаят развода за нередовен, за да може тя да се разведе втори път вече по собствено желание. С такова искане героинята изглежда леко не с ума си, което отначало е забавно, но скоро се изтърква и недоумението на чиновниците стои съвсем естествено. Чак много късно във филма става ясно, че фиктивната раздяла всъщност е била предприета от двамата, за да си позволят второ дете – първото (отсъстващо от екрана) е останало при мъжа, второто е било пометнато след стреса от измамата. Какво излиза? Десет години неуморната Ли Сюелиен се опитва да изтръгне от когото не трябва признание, че е излъгана и оскърбена, което я прави движена от каприз марионетка във фарс, вместо да се бори с всички сили за детето си, което би я направило трагична героиня. Понеже не иска нищо, което е обект на бюрократичния апарат (права над дете, граждански статус, имот, обезщетение), чиновниците нямат полезен ход и й го казват. Тя обаче ходи да ги обажда на партийни конгреси в Пекин и тях ги уволняват, за да покажат отзивчивост към народните нужди. Какво излиза? Че човекът, който действително безчинства във филма, е главното му действащо лице. Един партиен функционер казва за казуса на Ли Сюелиен: “Сусамовото семенце се е превърнало в диня” (явно китайският вариант на “от мухата – слон”) – е, същото важи и за сюжета.

Проблем 3: тонът. “Аз не съм...” бил филм за борбата на личността с държавния апарат, писаха западните вестници, кафкиански опит за пробиване на системата, нелишен от елементи на сюрреализъм и черен хумор. Нищо подобно. Който помни соцдиктатурата в България, веднага ще разпознае “сатирата” без жило от онези времена – хващаме нещо дребничко и се развихряме над него, така че да създадем впечатление за критика (ето “Топло” да речем – смях и закачки сред битови неуредици, докато от ръцете на държавата капе кръв). За център е избран един неконфликт – за неразумно лично решение се търси обществена отговорност – и фактът, че не е реалистичен, не го прави сюрреалистичен – сюрреализмът надгражда реализма с поезия, халюцинация, парадокс; неговата “нелогичност” е желязно логична, но в алтернативни рамки. Ето това селфи на Ай Уейуей с едно щракване съдържа около 128 пъти повече критика, сюрреализъм и драма, отколкото 128-те минути на “Аз не съм...”

Проблем 4: формата. Ако нещо е несъмнено в “Аз не съм...”, то е визуалната му изпипаност, грижливо композираните кадри (като споменахме “критика” преди малко – единственото видимо за мен “захапване” на системата е една красива и безумна сцена в червено с маниакално подравняване на столовете и приборите за партийния конгрес). Изморява обаче претенциозният отказ от конвенционалната правоъгълна форма и изборът картината да е вписана в кръг, когато действието се развива на село, и в квадрат, когато декорът е Пекин. Отначало (и особено докато трае въведението за Пан Дзинлиен) необичайната кръгла рамка – като поглед през шпионка или перископ – е добре дошла и носи наслада, до края обаче оставя единствено почуда. Още повече, че кръг и квадрат на няколко пъти за малко се изопват до правоъгълник и нарушават собствения си принцип на поява. Камерата е неподвижна през почти цялото време и актьорите изпълват предварително зададеното пространство по театрален начин – подход, който е чудесен сам по себе си, но тук, с генералната липса на близки планове, която налага, държи отчуждаваща дистанция между персонажите и зрителите.

Проблем 5: звездата. Срещали ли сте някого, който е убеден, че трябва да го познаете и да примрете от страхопочитание или възхита заради известността или положението му? Забелязвали ли сте очакващия поглед и лекото притихване след представянето, секундата безвремие при разминаването, в която този човек е сигурен, че трябва да реагирате на това, че той е той? Фан Бинбин е безкрайно популярна в Азия. Според Форбс тя е петата най-скъпоплатена актриса в света, някъде между Дженифър Анистън и Шарлиз Терон. Копие от нейна рокля с дракони от някакво минаване по червения килим било откупено от музея Виктория & Албърт в Лондон. В Сан Себастиан пристигнала – отчете испанската преса – с антураж от 15 души, а гримирането й за фестивалните събития отнемало по 3 часа. Славата на актьорите на мен лично ми пречи на вживяването, затова, колкото и да са добри, когато ги гледам в нещо ново, полагам искрени усилия да забравя кои са. В този смисъл неизвестността на Фан Бинбин в Европа ми се вижда предимство и шанс да блесне с дар. Само дето “Аз не съм...” е китайски филм, насочен към китайската публика. Два часа и осем минути са свръхдоза за нещо, което може да се разкаже чаровно и стегнато за максимум половин час, и нямам съмнение, че сериозно парче от излишъка е луфт за доразпознаване, дооглеждане и довъзторгване на Фан Бинбин.

Проблем 6: контекстът. Колкото и да се клатушкаше качеството на тазгодишното сансебастианско издание, в конкурса имаше минимум две богати, драматични и отговорни женски изпълнения, на светлинни години от карикатурната роля на Фан Бинбин в “Аз не съм мадам Бовари”. Сидсе Бабет Кнудсен направи чудеса в борбата със системата във френския “Момичето от Брест” (с алтернативно заглавие “150 милиграма”), а за който не одобрява филми по реален случай на кинофестивали – 19-годишната Флорънс Пю успя да бъде вулканична и ледена, безцеремонна и нежна по един неочаквано зрял и привлекателен начин в “Лейди Макбет”.