САН СЕБАСТИАН 2015 - ДЕН СЕДМИ: БЕЗЧЕСТИЕТО НА ФАМИЛИЯТА ПУЧО


от
на г.

В три абзаца пратеничката на Filmsociety.bg на Сан Себастиан 2015 разказва за най-интересния от филмите, които е гледала през деня - 

Кланът” на аржентинския режисьор Пабло Траперо (1971) беше включен в раздела “Перли от други фестивали” на Сан Себастиан, след като в началото на септември направи световната си премиера във Венеция (и спечели Сребърен лъв за режисура) и американската – в Торонто. Това е жив, стегнат, безкомпромисен разказ за един престъпник и неговото семейство – случай, който не просто е действителен, но и един от най-представителните за аржентинското беззаконие и най-нашумелите през 80-те. В разцвета на петдесетте си години Аркѝмедес Пучо, доскорошен приближен на кървавата военна диктатура на Видела, красиво самоназовала се Процес за национална реорганизация (1976–1983), решава, че ще изкара малко лесни пари чрез отвличания за откуп. Досадната подробност е, че тъй като не може да се справи сам, се налага да включи двамата си по-големи сина, както и няколко стари приятели палачи и връзки на високи места. Пък и се оказва, че вместо да освобождава заложниците, е по-разумно да ги разстрелва, понеже иначе рискува да го разкрият. Вкъщи – отвлечените са държани в мазето, откъдето виковете им отекват по време на молитвата преди вечеря или писането на домашните на най-малката дъщеря – мантрата му е “Правя това за вас”. Но истината е, че никой не се и опитва да подстави под съмнение твърдението му, да го обори: нито постоянно шетащата майка, по професия гимназиална учителка, нито петте деца на Пучо, едно-две от които като че ли изпитват някакво неопределимо душевно терзание, но не разполагат със средствата да го вложат в смислен отговор. Естествено, тази минимафия свършва зле, но е особено интересно да се види как Траперо провежда историята от първото похищение до финалните надписи: в “Кланът” няма нищо от авантюристичната и непочтена към всички пострадали романтика на “Кръстника” (това тук са отявлени престъпници, за които другият е просто инструмент, а чуждото страдание няма стойност) – вкусът, който оставя, е по-скоро като на австралийския “Животинското царство” (макар че в него криминалният мозък на дивашкото семейство е майката, а социалната прослойка са дълбоките низини, за разлика от високата буржоазия на “Кланът”).

Актьорският състав, избран от Траперо, е образцов и образцово воден. Гийермо Франсела (1955), който е класически пример за изпълнител на второстепенни роли (достатъчно е да си спомним неговият лоялен, чаровен полицай пияница в “Тайната на нейните очи” на Хуан Хосе Кампанела, който взе Оскар за чуждоезичен филм през 2010-а), тук е в центъра и е епичен: хладен, хлъзгав, безжалостен, магнетичен, зловещ Аркимедес Пучо. Неговото взаимодействие с Петер Лансани в образа на сина Алехандро (в крайна сметка – една от най-трагичните жертви на цялата ситуация) е със зашеметяваща сила, безизходно като кошмар. Нещо, което същевременно олекотява, но и уплътнява кошмара, е изборът на режисьора да разкаже най-щекотливите моменти от деянията на Пучо заглушени от шумни популярни песни (както воплите на заложниците – от включеното в мазето радио), толкова гръмки и весели, че изяждат репликите и действията сякаш стават техен фон, вместо да е обратното.

Пабло Траперо е един от онези цялостни автори (сценарист и режисьор на всичките си киноначинания), които – както Нури Билге Джейлан или Аки Каурисмаки, но в съвсем друга стилистика – имат разпознаваем почерк и постоянен ангажимент с качеството на нещата, с които се занимават. Четири от осемте му пълнометражни игрални филма са били в конкурсната програма на Кан (където той самият беше председател на журито на “Особен поглед” миналата година), осем от осем са печелили награди къде ли не. Характерното за Траперо е, че след първите си по-леки и дружелюбни истории “Mundo grua” (1999) и “Familia rodante” (2004), и донякъде “Nacido y crecido” (2006), той се захвана с поредица трудни сюжети от морално най-натоварените места в своето общество: “El bonaerense” (2002) е за корупцията в полицията, “Leonera” (2008) – за затворите, “Carancho” (2010) – за далаверите между адвокати и бърза помощ със застраховките на попаднали в пътни произшествия, “Бял слон” (2012) – за бидонвилите на Буенос Айрес... И нито един от тези филми не е мъчителен поради сложността си, неразбираем поради крайна локалност или естетически накуцващ поради огромния си етически товар. В едно интервю Траперо обясни подхода си така: “Залагам всичко, залагам главата си. Възприемам всеки нов филм като голямото предизвикателство на живота си и това ми дава достатъчно енергия, за да стигна цял до края.”