Френското кино има своя Мишел Уелбек в лицето на 42-годишния режисьор Виржил Верние. Още с дебютния си филм „Меркуриалес“ (2014) Верние се впуска в авантюристично наблюдение, заснето на 16 мм из парижки бизнес квартал с бруталистка архитектура, от който животът е избягал, а заблудените останали обитатели се носят като призраци. Резултатът е градска антиутопия с анонимно място на действие и бездиханен пейзаж на ръба на фантастиката, но с ясни алюзии към разпадащия се свят и ценности тук и сега и конкретно към социалния декаданс на френското общество.

Следващият му филм „София Антиполис“ (2018), който беше в основния конкурс на Локарно, а в Ротердам е в паралелната програма за първи и втори филми „Светло бъдеще“, също носи името на архитектурен експеримент – реално съществуващ технологичен парк, построен през 70-те на 20-ти век между Ница и Антиб по модел на калифорнийската Силициева долина, с корпоративни сгради и помпозни затворени имения от американски тип, които привличат и отглеждат компютърни умове поотделно, но не покълват социум. Верние надгражда започнатото с „Меркуриалес“  и макар  и двата му филма да попадат автоматично в уклона към социални дистопии, плъзнал по фестивалите през последните години, заявява ако не индивидуална посока на търсене, то поне за разпознаваем стил.

Макар и кротко, началото е с оттенъци на апокалипсис: малолетна тийнейджърка убеждава лекар да сложи силиконови импланти в гърдите ѝ; подрастващ си играе на терорист в „жива“ реплика на компютърна игра насред слънчев увеселителен парк; в полезрението ни се промъкват вестникарски заглавия за икономическата криза, телевизионни репортажи за екстремни природни бедствия и изригващи вулкани. По-насетне самотна виетнамка, останала с къща и пари след смъртта на френския си съпруг, но без никого на света, попада в секта, където говорят за алтернативни форми на живот и там се сприятелява с майка, чиято дъщеря се е изпарила безследно по собствено желание. Междувременно из града обикалят доброволни патрули от африканци, самоорганизирали се в частна инициатива за самоотбрана, заради бездействието на полицията. Въпреки бденията им, девойката с имплантите от първата сцена е намерена зверски убита и овъглена в изоставена офис сграда.

Действието е ситуирано в луксозната и слънчева Ривиера, която сме гледали безброй пъти в лъснати и жизнерадостни комедии, но няма и помен от френска изисканост или пък веселост. Сякаш шамар за навикналия поглед, „София Антиполис“ е подтискащо наблюдение на човешките архетипи, родени и блуждаещи в изстъргана от емоции среда и неспособни на взаимодействие. С безличните, макар и назовани места и герои, с липсата на предистория, със съзерцателните кадри и конспиративния диалог, режисьорският подход се родее по-скоро с новото гръцко кино, родено в ситуацията на криза, отколкото с френските образци. Асоциацията не е случайна не само заради гръцкото име на филма и на града, но и защото самият Верние, който е прекарвал в София Антиполис летата си като дете, споделя, че е фантазирал за мястото като за античен гръцки град, пренесен в бъдещето. Тревожната визия за света и угнетяващата социална дисекция са плод на размислите му вече като възрастен, когато се е връщал на същото място и е фантазирал едно по-обозримо бъдеще.