Потресаващ киноразказ, тунизийско-френският филм „Гласът на Хинд Раджаб“ (2025) на режисьорката Каутер Бен Хания, показан в рамките на МЕНАР, пресъздава истинската история на шестгодишното момиче Хинд Раджаб от Газа, която оцелява в автомобила на семейството си след обстрел. Хинд остава единствена жива и се свързва по телефона със службите за спешна помощ на Червения полумесец.

Филмът „хваща за гърлото“ и „спира сърцето“, подобно на киношедьоври като „Иди и виж“ (реж. Елем Климов, 1985) и „Списъкът на Шиндлер“ (реж. Стивън Спилбърг, 1993). Натоварен с ужасяващия заряд на първия и моралната тежест на втория, но без визуалния шок от войната като при Климов и без блестящата драматургична рамка ала Спилбърг, това е безмилостен филмов разказ за конкретна война, последиците от която се отразяват върху цялото човечество. Зрителят остава само с гласа на невръстната Хинд Раджаб и с невъзможността да помогне. Усещането за безсилие е толкова мощно, че лично на мен като зрител ми се прииска да бях глух! Чутото от екрана е съвсем истинският, реален глас на погубеното момиченце. Хания използва автентичния запис от телефонните разговори между детето и операторите на Червения полумесец като документално доказателство и го съчетава с визуална драматизация. Този хибриден подход превръща звука в документално свидетелство, а образа – в етична рамка. Реалният глас не позволява дистанция, а сдържаният минималистичен подход при пресъздаването на събитията помага за това да се избегне мелодраматична експлоатация на трагедията. Така зрителят осъзнава ужаса на войната през „гласа” на Хинд Раджаб в реално време и без посредничеството на художествената интерпретация. Срещата с последните запазени моменти от нечий живот ни лишава от възможността да успокоим съзнанието си, че това е „просто” и „само като на кино”. Публиката е в морално неудобна позиция: да чува детския зов за помощ и да не може да помогне. Камерата на Хуан Сармиенто Джи не може да утеши ужаса на свидетелите на тази безумна неизбежност – тя само неумолимо свидетелства… и в тези безпомощни моменти неминуемо изниква въпросът кой носи отговорност за подобни военни престъпления. Отговорът следва да търсим сами.

„Гласът на Хинд Раджаб” може и трябва да се разглежда като исторически документ, защото съдържа звуков архив – свидетелство за военно престъпление. Филмът на Хания не е някакъв радикален кинодокумент за конфликта между Израел и Палестина – той не показва разрушението, което виждаме всеки ден в новинарския поток, не изгражда образ на конкретен враг и не предлага геополитически анализ. Детският глас измества конфликта от политическата реторика към човешко измерение.

В историята на военния филм през годините сме ставали свидетели на различни подходи – например „Иди и виж“ хвърля зрителя директно в ужаса на войната, където той се усеща почти физически. Операторската работа на Алексей Родионов не позволява дистанция. Филмът на Климов представя войната като свидетелство от първо лице, през очите на едно дете, чието лице се променя пред очите ни. Камерата се фокусира върху лицето му, а тялото му носи следите на войната. Зрителят е „участник“ и почти „съучастник“ във военните действия на екрана. Филмът сякаш те обвинява, че си свидетел на историческия ужас на Втората световна война. Но ако приемем, че „Иди и виж“ принуждава зрителя да гледа ужаса в очите, то „Гласът на Хинд Раджаб“ го принуждава да го чуе. Климов въздейства на зрителя чрез визуална инвазия, докато Хания избира звуковата редукция. И в двата случая детският образ е моралният център, но изразните средства са противоположни – в единия образът показва унищожението на живота, причинено от войната, в другия – гласът свидетелства за същото.

„Иди и виж“ остава едно от най-радикалните художествени обвинения срещу войната. „Списъкът на Шиндлер“, от друга страна, предлага морална рамка, в която ужасът е исторически осмислен чрез фигурата на „спасителя“ Оскар Шиндлер, докато „Гласът на Хинд Раджаб“ премества това обвинение в полето на документа. Режисьорът Стивън Спилбърг работи с историческа дистанция – той реконструира вече архивирана трагедия и я превежда през това, което така блестящо умее да прави – класическата филмова драматургия. От своя страна Каутер Бен Хания прилага друг подход в „Гласът на Хинд Раджаб“ – архивният аудиозапис на детския глас не е реконструиран, а е направен в реално време. Ако при Спилбърг паметта е свидетелство за ужаса на войната, тук свидетелят е аудиозаписът. Реалният детски глас не позволява дистанция, тълкуване или утеха. Не просто документален разказ за ужаса, а самият ужас. „Списъкът на Шиндлер“ е визуално изпипано черно-бяло киноплатно, в което кошмарът на Холокоста е вплетен в почти епичен филмов разказ, докато в „Гласът на Хинд Раджаб“ наблюдаваме радикалната линия на съвременното минималистично кино, където липсата на образ е съзнателен политически жест.

Работейки почти изцяло със звук, тишина и паузи, филмът се вписва изцяло в традициите на най-доброто минималистично кино – не прикрива и не украсява действителността, в която се развива действието. Той е самата реалност без удобното визуално прикритие, което само кинообразът може да мимикрира. Липсата на визуален ексцес не е стилистичен каприз, а съзнателен жест срещу естетизацията на страданието. Минимализмът е въведен не просто като стил, а като позиция.

„Гласът на Хинд Раджаб“ е от филмите, които остават, но няма как да бъде преживян без последици. Болката от самия акт на гледането му е опустошителна и не носи катарзис. Гласът на Хинд остава у зрителя и се връща като ехо, което не търси съчувствие, а възпоменание и справедливост. След като детският глас угасва, остава непоносима оглушителна тишина, която е незабравима.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.