„Гневът, който минава през нас, не ни принадлежи“ е финалното изречение в този наистина наелектризиран филм от Коста Рика, участвал в състезанието „Режисьори от настоящето“ в Локарно и отличен с наградите за най-добра режисура, мъжка и женска роля. Тъканта му е чиста емоция – комплексна, спонтанна, непредвидима и трудно податлива на анализ. Фраза, директно кореспондираща с началната сцена, заедно с която образуват рамка.
Семейство с две дъщери пътува в кола, в един момент бащата забива спирачки сред някакви складове, излиза от колата и започва да блъска главата си в стената, докато не потича кръв. В друга сцена към края на филма майката също удря челото си доброволно в дървен плот, след като дъщеря ѝ ѝ съобщава, че не иска да живее с нея. Между тези две избухвания не са необходими вербални пояснения, които непременно и логично да оправдаят текущата раздяла в семейството: нерационалният гняв на бащата пулсира във всяка пора на напрегнатото му лице, изследвано отблизо от търсещата камера, а тихото страдание на майката („пенсионирана“ танцьорка) е изразено чрез несигурни стъпки в живота и пространството въобще. Това, разбира се, се отразява и на децата – десетина годишната се напишква всеки път, когато бащата изпадне в умопомрачение, а тийнейджърката Ева е вулкан от противоречиви реакции и желания, които обаче ѝ нашепват, че въпреки напрежението иска да живее с баща си след развода. Обичта им е некултивирана и несъвършена като всяко дълбоко и неподатливо на дефиниции чувство.
Навлизането във филма е бавно и тромаво, защото драматургично въведение просто липсва – захвърлени сме в света на героите и ги опознаваме пипнешком през обектива на нервната камера, както се доближаваме до непознати хора, с които ни се налага на прекараме известно време в тясно пространство. Ако не сме чели синопсиса, минава време, докато щрихираме персонажите – въпросният невъздържан Мартин е фрустриран, неудовлетворен от себе си и мястото си в света поет, който среща чудовищни препятствия да се изрази както на хартия, така и в отношенията си с околните. Издържа се криво-ляво като преводач на досадна документация по неволя, докато хаотичният му живот намира някаква опора в периодични поетични сбирки сред не по-стабилни емоционално хора. Там го придружава и Ева, следва го с любопитство, попива от инфантилните им душевни лутания, дори среща първия си любовник и неизменно се разочарова от неспособността му да се влюби. В останалото време Ева и Мартин ходят на огледи за жилище заедно със смущението и несигурността на новосформрана двойка и макар никой да не е сигурен какво точно търси, окончателните решения взима той, без да зачита нуждата ѝ от лично пространство. За подрастващата Ева става все по-ясно, че порастването и зрелостта не са въпрос на възраст, а са процес, който може никога да не завърши.
Режисьорката Валентина Маурел, за която „Сънувам електрически сънища“ е пълнометражен дебют, продължава теми от късометражните си филми – „Обърканата Лусия“ (2019) е за тийнейджърка, която иска да се отърве от девствеността си; а „Пол е там“ (2017) портретира отблизо разрушителни взаимоотношения. Вдъхновена е и от средата, в която пораства: родителите ѝ са били хора на изкуството, едновременно чувствителни, но и наясно с реалността. „Можеха да пишат текстове с ужасяваща яснота за състоянието си, за насилието, за любовта. Но въпреки че успяваха да се изразят в пространството на поезията и да достигнат до истината, животът продължи да бъде сложен и двусмислен. Сякаш настоящият момент възпрепятстваше всякаква възможност за анализ“, споделя в интервю.
Именно върху сложния анализ на настоящия момент се фокусира Маурел, оставайки вярна на действителността и всичките ѝ нерезгадаеми двусмислия, с което несъмнено заслужава наградата за режисура. Френетичното изпълнение на Рейналдо Амиен Гутиерес (Мартин), работил по сценария заедно с режисьорката, обема цяла гама емоции от агресия до нежност и обратно, а Даниела Марин Наваро (Ева) е крехка, но устремена да продължи пътуването си към света на възрастните въпреки неясните перспективи. Превъплъщенията им не позволяват опростена преценка за героите, в което е силата на този филм, защото зрителската идентификация е не просто следствие от драматургична ловкост, а се случва с интензитета на откровение.