Селце в Китай. През октомври 2015-а възрастна жена с мило кръгло лице и златни обеци гледа в камерата – първо в тих интериор, после в тих екстериор, после в интериор със звук от телевизор. Тръгва към оператора, подминава го с шепот. Близо година по-късно същата жена, госпожа Фан, е на легло. Движи само очите си и от време на време се претъркулва на хълбок. Гърбът ѝ е разранен от залежаване. Устата ѝ е постоянно отворена, сякаш не ѝ стига дъх. Не говори. Не е сигурно, че някого познава. Колко е съзнателна и за какво – не се разбира. Не може и да се храни нормално, което – заедно с всичко друго – я обрича на постепенно угасване. Седем-осем души роднини, понякога съседки са постоянно, често шумно присъствие в преходната стая. Вкарват в устата на госпожа Фан вода със спринцовка. Пушат, влачат чехли, гледат в смартфоните си, обменят кратки, елементарни изречения. Към двайсетата минута камерата се озовава на улицата, където е тъмно, горещо – селски мъже водят накъсани разговори, от които няма какво да се запомни. После част от тях ловят риба с кепчета. На 31-ата минута е отново ден, вали поройно. Седнала на праг жена яде с пръчици от паница. Гледаме я как яде минута и половина, след което се връщаме в стаята на госпожа Фан. Всъщност не “на”, а “със” госпожа Фан, защото тя просто се помещава там. На 38-ата минута около леглото ѝ заговарят за това, къде да я погребат, като умре.
На 49-тата минута сме пак на реката с мъжете. До 57-ата минута цари полумрачно нищо (но някакви хора вървят нанякъде). После в стаята с г-жа Фан някой отваря дума за “оная година, когато се изпокараха с мъжа си и щяха да се развеждат”. Ако това въобще се отнася до г-жа Фан, то е първото нещо, което научаваме за нея и първото ѝ отчитане като човек, не като тяло. Добавят: “Тя и свекърва ѝ бяха добри, трудолюбиви жени.” Следва размяна на реплики навън, между мъже, които ядат и пушат: ако внуците ѝ бяха тук, щеше да си тръгне по-леко. Не, важното е децата да са тук. Не, внуците трябваше да са тук. В стаята се обсъжда на висок глас: “Очите ѝ са отворени... Диша много бавно... Много е бледа.” Жената започва да изстива – шестима стърчат безмълвно около нея, четирима седят зад тях. “Очите ѝ мърдат.” На 78-ата минута г-жа Фан явно вече е почти отвъд и някои жени се просълзяват. Край, отишла си е: групово мълчание в интериор и екстериор. И няколко финални сцени риболов с кепче. Всеки кадър е хубаво композиран, като от добър фотограф. Това е, разказах ви го цялото, като се боя, че употребих твърде пъстра лексика, за да облека нещо монотонно, неизразително и в крайна сметка безсмислено, което се точи като каторга.
Китайският документалист Уан Бин получи за “Госпожа Фан” Златния леопард в Международния конкурс на 70-тото издание на кинофестивала в Локарно. Защо? Нямам читава хипотеза. От първата прожекция, на която влязох, си тръгнах след четвърт час. Втората изтърпях до последно именно за да си отговоря на въпроса “защо”. В “Госпожа Фан” няма нито един характер, нито едно събитие, нито един диалог, нито един детайл, за който да може да се каже нещо повече от онова, което изредих по-горе. Няма и ключ към разбирането на начина, по който се държат хората на екрана – дали деловото им, несантиментално отношение се дължи на местната култура, на липсата на култура, на личните им особености, на изтощилото ги страдание, на смут от присъствието на снимащия, на сезона, на фъншуя, който споменават по някое време? Нула сведения. Едни от най-“цветните” изречения, произнесени от началото до края, са “Подай ми фенерчето” и “Гледай, вратът ѝ е зачервен.” Единственото ново нещо, което научих за тези 80 съсипани минути от живота си, беше, че мъжете на село в Китай също си запретват тениските над шкембето, когато им е топло, както тези на пазара в София. Единствената информация за личността Фан Сиуйен получих от надписа в края: че е родена на 5 август 1948 г. и има син и дъщеря, които са позволили този “филм” да бъде направен. Кавичките около “филм” се дължат на твърдото ми убеждение, че материалът на Уан Бин може да бъде наречен с право само “запис”.
През една съществена част от записа обективът е заврян в лицето на обездвижената, обезволена жена, която едва ли би дала съгласие да бъде международно разпната на голям екран като екзотично доказателство, че навсякъде хората берат душа “банално” (цитирам Variety, според които това е достойнство на произведението). От първата прожекция си тръгнах, защото изпитвах остро чувство за нередност, втората изтърпях със стиснати зъби, като в един момент осъзнах, че думата, която не спира да барабани в главата ми, е “Извинявай”. Госпожа Фан е колективно насилена от камерата в стаята, от съучастващите неканени погледи на зрителите, от превръщането на кончината ѝ в мизерен равен тон, от рецензиите за начина ѝ на изтляване: “...лежи безжизнено, а устата ѝ, с щръкнали като на примат зъби, е широко отворена”, писаха в The Upcoming. “Примат”! Писаха и другаде. Постарах се да изчета всичко положително, което открих, за да схвана какво виждат някои там, където аз директно получавам етически, но и естетически гърч. Честен. Предизвикателен пред табуто. Певец на баналността на ежедневието. Поет, който дава глас на забравените. Концептуално изкуство... А в по-ранни интервюта самият Уан Бин обяснява: “Целта ми е да открия истината зад реалността. В Китай цензурата е много строга и е трудно да се получи финансиране за независими проекти. Игралните филми предполагат огромни разходи, така че избрах документалистиката, за да имам по-голяма свобода... в Китай документалното кино е най-пряката изразна форма на настоящата епоха...” И уточнява: “...най ме вълнуват моментите на нежност... Връзките на хората с техните близки и приятели са най-важното в живота им...”. Не знам. За нежността, връзките, проблемите, манталитета или бита на обикновения китаец, както и за настоящата епоха със сигурност може да се научи в пъти повече от охранителната камера на някой супермаркет. И не разбирам що за риск – артистичен, интелектуален или екзистенциален – представлява “внедряването” на автора в стая с безпомощна жена в нея. Нито чия свобода е да злоупотребяваме цял час с едно и също измъчено човешко лице в предпоследната му фаза.
Тук няма вглеждане, вникване, градене на образ, натрупване на подробности, следване на нишки – авторът нахлува в обстановката като чужд и си остава такъв. У него не се състои никаква промяна, той не прави нито един успешен или неуспешен опит за контакт със средата – Уан Бин стои отстрани и всичко, което нищо не значи за него в началото (и по неизбежност – за нас също), продължава до финала да не значи нищо. Единственият риск, който е поел, е по отношение на добрия вкус, смисъла и хуманността. И каквото е можело да не се получи, не се е получило. Няма грам арте в тази арте повера, освен сръчното кадриране. Няма прозрения, приключения на духа или окото, няма изразяване на неизразеното, изобличаване, информиране, повод за съпреживяване и сближаване, взривяване на дремливите сигурности. Има безкритична повторителност, пълна спешеност на въображението, произволност на решенията, добавяща хаос към хаоса. Но дори за най-нелепия objet trouvé трябва някаква постановка, водеща идея, намеса в случайността му...
Направеното от Уан Бин не се ангажира дори със самото себе си. И е четири провала в едно: документален, морален, на изкуството и на журито с председател Оливие Асаяс, което се е повлякло по някаква модност на този автор или се е уплашило да не бъде обвинено в конвенционален морализъм, в липса на сетиво за “различното”. “Аз всъщност никога не съм се възприемал като режисьор – чистосърдечно казва в едно интервю Уан Бин. – Често в живота човек не знае какво би трябвало да върши. За мен да правя филми е начин да не си губя времето... Близо десетилетие работех в проектантска фирма и живо се интересувах от архитектура... Кандидатствах архитектура на няколко места, но не ме приеха. В крайна сметка реших, че ще бъде по-лесно да запиша кино...” Това признание ми звучи наивно-цинично на фона на “Госпожа Фан”. Но истината е, че Уан Бин може най-безобидно да мисли, иска и предлага каквото си пожелае... докато не му го легитимират от висотата на 70-годишен европейски фестивал и на световно арт събитие (делото му е копродукция на Документа 14). Ето кое намирам за най-нередно в цялата история: не подобието на филм, а подобието на критична оценка.
