Хайде да се плашим и да ни е хубаво! Хайде да видим и чуем нещо наивно и страшно, и невероятно, но вярно, чието място е в тъмното. Само на първи поглед е странно колко уют и радост може да се съдържа в някоя увлекателно разказана смразяваща история – на втори е съвсем закономерно. Има неща, които се разправят главно за да се почувстваме спасени и несами; неща, в които най-важното е гласът на разказвача да ни преведе през отдавна познати формули, за да можем да се утешим с предизвестения край, да си поплачем ритуално на отдавна познатия припев. Когато преди да заспим, баба ни повтаря за 204-и път “Малечко Палечко”, нито тя лъже, че човекоядецът отрязва главите на дъщеричките си, нито на нас ни е скучно да го чуем отново. Когато бразилците Марко Дутра и Жулиана Рохас правят ентата киновариация на тема “върколак”, ние сме техният клан в мрака на залата, който попива всеки звук, цвят, обрат, за да стигне където горе-долу знае, че ще стигне, но по нова пътека. “Големи очи, голяма уста, големи ръце”, описва докторът на екрана, а публиката се смее сладко, все едно слуша “Червената шапчица”, но и съпреживява, бои се, ахка. И когато “Добри обноски” свършва, получава единствения сърдечен аплодисмент, прозвучал от началото на 70-тото издание на фестивала в Локарно.
На първо, по-аналитично четене, “Добри обноски” – който се състезава с още 17 филма за Златния леопард – бърка дълбоко в кладенеца с атавистичните страхове от новото, от изолацията, от мъжкото или женското (у жените или мъжете), от извънредното, от необяснимото, от края. На второ, по-интуитивно и хедонистично, той е чисто удоволствие от повторението и споделянето, от плашенето наужким. Народно, кичозно и свойско като “креватна” живопис, но много, много умела такава.
Една черна, бедна и самотна жена от пролетарската страна на река Тиете в Сао Пауло минава в скъпата част на огромния град, за да започне домашна работа при една бяла, богата и самотна жена. Клара е спокойна и решителна; Ана е тревожна, мила и бременна от непознат. Тъкмо нейната бременност ги събира и (с приключването си) разделя. Първата половина на филма – замислена, камерна, упоителна – е за техните отношения, втората, вече по-трескава и цветна – за онова, което оповестява още плакатът с двете хванати ръце, женската и животинската. Особено вкусна подправка към жанра са “ариите” – внезапните песни на клошарката, на хазяйката, на майката, които разясняват и обобщават ключови моменти (сещате ли се за възхитителното начало на “Точно по пладне”, в което в почти фолклорна форма се въвеждат и героите, и събитията? От този порядък.).
Двете водещи актриси, Изабел Зуаа и Маржори Естиано, са не просто великолепни, а и ентусиазирано ангажирани с ролите си (в което вероятно се съдържа и дозата поносима изкуственост, нужна за целите на такъв филм – като на възрастен, който си преправя гласа, за да е по-убедителен като Баба Яга или цар Дроздобрад), отлични са и всички изпълнители на второстепенни роли. Зад техния майсторлък и този на сценаристите-режисьори Дутра и Рохас (партньори в киното още от студентските си години и автори, заедно и поотделно, на вече доста социални филми със свръхестествени катализатори) стои опитът от стотици заглавия на могъщата бразилска киноиндустрия... И едно твърдо убеждение, че все още съществуващите расови и особено класови напрежения прекрасно се превеждат в хорър и съспенс. “Като започнах да порасвам – казва Дутра в едно интервю по повод много любопитния филм, с който той и партньорката му дебютираха пълнометражно в Кан през 2011 г. – и се запознах с Жулиана в университета, взехме да се вглеждаме по-внимателно в същината на Бразилия, в проблемите ѝ... И двамата сме от средната класа, която тук е много консервативна и замита какво ли не под тази си консервативност... това ни се стори идеално поле за хорър.”
Преди няколко години един от най-награждаваните и обсъжданите бразилски филми беше “Вълкът пред вратата” на Фернандо Коимбра – безмилостна, изключително вещо и реалистично проведена дисекция на едно престъпление, също ситуирана в Сао Паоло. Като се опитам да си представя какво ще представлява “Добри обноски”, ако от него се извади свръхестественото, допускам, че върколакът на Дутра и Рохас би се наредил до вълка на Коимбра. Със свръхестественото обаче би си отишло още нещо, което е безкрайно съществено за “Добри обноски”, а именно – споделеното удоволствие от разказването на страшни небивалици, което споменах в началото. Затова бих сложила “Добри обноски” по-скоро редом с друг бразилски филм, един от най-странните и трогателни (и може би нескопосни в изпълнението, но ефикасни в постигането на целите си) в историята на съвременното кино, “Целувката на жената-паяк” на Ектор Бабенко. В началото му един затворник разказва на друг, в празното време и пространство между техните отчайващи успоредни самоти, “Хората-котки” на Жак Турньор и това разказване в тъмното е малък триумф на нежността над злото... Впрочем точно на Турньор е посветена историческата панорама на Локарно 2017. На пълното му с чудатости, легенди и приключения кино, в чиято компания “Добри обноски” е най на място със своята пронизителна човещина в срещата с нечовешкото.
