КИНОМАНИЯ 2022: СЯНКАТА НА КАРАВАДЖО


от
на г.

КИНОМАНИЯ 2022: СЯНКАТА НА КАРАВАДЖО

В своя 14-и филм като режисьор актьорът Микеле Плачидо си поставя амбициозната идея да разкаже Караваджо чрез разследване. В Рим от седемнадесети век се движи проницателната и обезпокоителна Сянка - детектив, натоварен от папа Павел V да възстанови живота и делата на художника и да провери неговата ортодоксалност. Караваджо, след убийството на свой съперник, бяга първо в Малта, после в Неапол и моли за папско помилване, за да може да се върне в Caput Mundi, със закрилата и на семейство Колона.

Несигурен дали да го помилва, Павел V се доверява на най-безкомпромисния църковник, който търси доказателства за лошото поведение на художника и проследява етапите от живота му и неговото изкуство чрез лицата и местата на неговите картини.

Три века преди раждането на киното творбите на Караваджо съдържат всичко, необходимо за седмото изкуство: силна история, движение, светлини и сенки, герои на преден план, епизодици, изумителни сценографии.

„Сянката на Караваджо“ не е класическа биография, а своеобразно юридическо дело, в което злото и доброто се смесват. Периодът на процъфтяващия барок все още не е започнал и Вечният град е разделен между мракобесието на Инквизицията и творческия усет на много художници, движещи се около знатни и могъщи семейства на Светия престол. Поръчките на картини със свещени сюжети са много. Караваджо е сред най-популярните творци по онова време, особено благодарение на маркиза Костанца Колона (Изабел Юпер) и кардинал Дел Монте (Микеле Плачидо). Упадъкът на града, главно в тесните улички на малките квартали, е видян от бедно население, живеещо в разделено класово общество. Караваджо вижда в обикновените хора свещеното. Това е считано за светотатство, особено след Трентския събор, който диктува точни указания за сакралното в изкуството.

В него трябва да се рисуват небеса, ангели, светли цветове, абстрактен свят, далеч от реалността. Караваджо обитава бедните квартали, улиците, диша тежкия въздух. Той живее с клетници, проститутки, просяци, изоставени хора, които изобразява като мадони, светци и митични същества. По този начин ги възвисява до произведения на изкуството и ги спасява. Докато Църквата е много далеч от всичко и всички.

Рим на Микеле Плачидо е извън църквите и дворците, той е в света, обитаван от Караваджо: кръчмите, магазинчетата за картини, алеите и площадите. Похотлив, грешен свят, но в същото време радостен и болезнен. Именно тук Караваджо среща проститутки – Анна (Лолита Чама), станала неговата червенокоса Мария Магдалена от известната картина „Смъртта на Богородица“, чието рисуване с намерения в Тибър труп на самоубилата се жена и миещите я опечалени хора заема важно място във филма; Лена (Микаела Рамацоти), вдъхновила го за „Богородица със змията“ и „Богородица на поклонниците“. Куртизанките стават мадони - истинска революция, размяна на роли, което Църквата не може да приеме.

Очите на Караваджо улавят и обезсмъртяват красотата на изгубените души, белязани от бедност и болести. В телата на проститутките, в матовите очи на просяците, в наранената, бледа кожа на болните художникът открива божественото в земното ежедневие. Ателието на Караваджо, пресъздадено с декорите на Тонино Зера, изглежда като ковачница на съвременно изкуство, където оживяват телата, носещи белезите на бичуването или тежестта на бедността и алкохолизма.

И все пак тези ръце, които толкова умело превръщат историите в библейски сюжети, се оцветяват с кръв. След прободената от остриета буза на художника Плачидо се съсредоточава върху друг физически детайл, върху окървавените ръце, превърнати в инструмент за убийство.

Във филма съжителстват различни жанрове - от историческия, през ноара, до трилъра. Режисьорът, подпомогнат от сценарисите Фидел Синьориле и Сандро Петралия, успява да балансира и създава хармонична творба. Има обаче пасажи от сценария, които са твърде дидактични. На моменти акьорската игра на някои изпълнители е прекалено театрална и декорирана. Включването в сюжета, вече достатъчно богат на исторически и художествени елементи, на допълнителни мотиви рискува да разсее зрителя.

Микеле Плачидо не се ограничава с отношенията между главния герой и неговата Сянка, а добавя множество детайли, които допълват представата за Рим от онова време. Поведението и думите на Джордано Бруно (Джанфранко Гало) - с дълга коса, горд поглед, ярост и желание да разчупи всяка схема, придружават мистичната визия на Караваджо. „Бог създава безкрайни вселени, безкрайни светове, безкрайни слънца“, повтаря Джордано Бруно, когато Караваджо го разпознава в килията му. Това е ядрото, около което се върти филмът. Той е потопен в типичните цветове на художника. Камерата на Микеле Д'Атаназио играе преобладаваща роля. Тя замества очите, които наблюдават, ушите, които слушат, ръцете, които заплашват. Усвоил наследството на Караваджо, операторът обглежда всеки детайл от вътрешната борба между светлини и сенки, подчертава телата, които се движат безшумно, скритите чувства. Неговата камера запълва пропуски в разказа, смекчава дидактиката. Запомнят се игри с обектива, „счупени“ и разфокусирани кадри, масови сцени, изгледи на пейзажи и паметници (между Рим и Неапол), които възстановяват времето.

Плачидо представя Микеланджело Меризи като рок звезда, на границата между моралното и неморалното, опиянен от живота, но и близо до смъртта. Режисьорът поверява образа на Рикардо Скамарчо, който е убедителен Караваджо и се вписва в ролята - красива и проклета. Той се приближава до съвременен поп артист, за което може и да се спори. В ококорените очи на актьора се виждат хилядите натрапчиви нюанси, горящи в сърцето на художника. В същото време интерпретацията на неговата демонична Сянка прави от Луи Гарел идеална противоположност на протагонист във вечно движение - както физическо, така и вътрешно. Леден, смущаващ, персонажът обхваща блясъка на светлината, излъчвана от таланта на несъвършения и амбициозен Караваджо. До Скамарчо има богат актьорски състав. Изабел Юпер, чиято Костанца Колона е спонтанно привлечена и дълбоко възхитена не само от творбите, но и от личността на самия Караваджо, е дама, сякаш излязла от картина.

„Сянката на Караваджо“ има заслугата да покаже просто и проникновено как са се родили картините на художника. Киното, когато разказва за даден творец, обикновено се фокусира върху живота му и рядко се съсредоточава върху етапите на неговото изкуство. Филмът оживява картините на Микеланджело Меризи, търси инстинктивна връзка между шокиращата сила на тези платна и стила на режисьора. Моделите в творбите на художника са опорна точка, около която историческата реалност (кардиналите, маркизата, героите, съществуващи и измислени) се трансформира в трескавото вдъхновение на Микеле Плачидо. Той оставя егото си настрана и смирено се поставя в услуга на Караваджо.