КИНОМАНИЯ 2022: МЛАДИ ЗАВИНАГИ


от
на г.

КИНОМАНИЯ 2022: МЛАДИ ЗАВИНАГИ

Шестият режисьорски филм на италианската актриса Валерия Бруни Тедески, натурализирана французойка, който беше показан на конкурса в Кан тази година, е нейният най-сполучлив. Вероятно и защото се отдава на лични спомени и използва автобиографични моменти. Тя за първи път не играе в свой филм, но присъства навсякъде. Открива се нова, много интересна фаза от кариерата ѝ. Подпомогната в сценария от Ноеми Лвовски и Аньес дьо Саси, Валерия Бруни Тедески демонстрира, че е постигнала пълна зрялост.

В средата на 80-те години тя е около 20-годишна. Приблизително на тази възраст са и някои от учениците на театралната школа Les amandiers от парижкото предградие Нантер, ръководена по онова време от Патрис Шеро. С този режисьор Бруни Тедески дебютира на големия екран в „Хотел Франция“ (1987), представен и в Кан, след театрална версия именно в театъра Les Amandiers (от френски - „бадемови дървета“, както е оригиналното заглавие на филма), в който тя учи драматично изкуство. Бадемовото дърво се отглежда заради семето, което само по себе си става плодът, дал нов живот.

Чрез интервюта с бивши състуденти режисьорката възстановява духа на времето и какво означава за цяло поколение млади актьори да учат и работят в един от най-престижните театри във Франция.

Тонът на „Млади завинаги“ личи от самото начало: прослушвания на лица за участие в курса в театъра от развеселено жури. От 40-те избрани по-късно остават 12, които ще бъдат част от компанията. Методът на Пиер Роман и Патрис Шеро, директор от 1982 до 1990 г., е тясно свързан с тялото и движението, които оформят таланта на издържалите изпита студенти. „Защо искаш да играеш?“, питат всеки кандидат. Отговорите са най-различни, няма един по-правилен от друг. Това е възможност за опознаване на главните герои: свръхмотивираната Стела (голямото откритие Надя Терешкевич), която идва от средната класа (тя дори има иконом в къщата); Етиен (красивият и мрачен Софиан Бенасер), измъчена душа, който представя монолог на самоубиец; Адел (Клара Брето), родена актриса; безпаричният Франк (Ноам Едже), вече женен и с дете на 19 години. Сцената нахлува в живота и животът се втурва на сцената.

Още в първите моменти филмът по някакъв начин предусеща персонажите и начина им на общуване. Стела веднага се очертава като страстна актриса, отдадена на това, което прави. В прослушванията тя пренася образа на отчаяна проститутка и влиза в ролята толкова дълбоко и интензивно, че не чува гласа на режисьора Пиер Роман (Миша Леско), който я прекъсва. Веднага става ясно, че единственият път в живота на Стела е този на сцената и тя преследва упорито своята мечта.

Театърът и личният живот се смесват на екрана и това се вижда ясно в един брилянтен епизод, в който Етиен, приятелят на Стела, след като ревнува на сцената целувката между нея и друг актьор, избухва, удря и двамата и започва да крещи името ѝ. Красивите и проблемни герои са вечно млади, които изненадват с лудата си жизненост, със способността си да се придържат към историческия контекст, който не е нито много далечен, нито толкова близък.

Филмът следи ежедневието на малката компания - от посещението в легендарното нюйоркско „Актърс студио“ до разпределението на ролите за пиесата на Чехов „Платонов“. Сцената се превръща във втори дом. Там се преплитат страстта към театъра, личните любови и трагедия на хоризонта. Освен репетициите и работата животът на младежите протича между любови, кавги, разочарования, нови преживявания. Те се изправят заедно пред първите големи промени в съществуването си. Но ако в началото лекотата и откриването на любовта и страстта преобладават, във второто действие започват истинските проблеми, онези, които животът хвърля в лицето. Идва моментът на съгласие със себе си и с другите, на компромиса и на решението с кои неща си струва да се захванеш. Но каквото и да става, докато си жив, трябва да се качиш на сцената.

Намерението на режисьорката е да улови спомена за един пълноценно изживян период чрез някои знакови белези: призрака на хероина и СПИН, Чернобил, състезанията в старата червена „Алфа Ромео Жулиета“, плаката на „Шофьор на такси“ в стаята, прочутата песен „Певецът“ на Даниел Балавоан, изкрещяна с пълно гърло в колата.

Операторът Жюлиен Пупар използва много близки планове, детайли, ръчна камера и изображение, което напомня филм от 80-те, и помага да се навлезе в света на тези младежи, в техните очи и сърца. Филмът е емоционален благодарение и на точните интерпретации. Актьорският състав е сполучливо подбран от Бруни Тедески. Тя избира Надя Терешкевич (Стела) за свое алтер его. Актрисата показва постоянно променящите се настроения на героинята, радостите и несигурността на тази възраст, трудната връзка с любимия ѝ Етиен - неустоим и отчаян бохем, пристрастен към хероина и депресиран.

Ако характерите на главните герои са много добре предадени, далеч по-трудно е да се определи фигурата на директора на театъра Патрис Шеро (Луи Гарел, бивш спътник в живота на Бруни Тедески).

Реално лице, той е мистериозен и вдъхва благоговение: никой не го познава, но всички се страхуват от него. Когато влиза в стая, веднага настъпва тишина. Думите му са закон и никой - освен Анаис (Лена Гарел), независима жена, готова да се бори за своята идея за справедливост, дори ако това означава да не следва „свещените“ диктати на Шеро - няма смелостта да му противоречи или дори да започне дебат за размяна на мнения.

Луи Гарел представя Шеро изпълнен с меланхолия и самота. Патрис, строг и непреклонен учител, ръководи с твърда ръка постановката и работи заедно със студентите, но винаги е недоволен от нещо, винаги има детайл, който му липсва.

Никой всъщност няма представа кой е той. Доказва го и сцената, в която едно момче го среща случайно и отначало не го разпознава, а след това започва да подскача от радост, смесена с еуфория и страх, когато открива, че току-що е говорил с големия Патрис Шеро. Винаги сериозен, винаги на ръба на гнева, той остава самотен човек, неудовлетворен, закотвен в свят, който си е самоналожил да не напуска.

„Млади завинаги“ е за театъра като житейски избор, но и образователен опит, от който покълват семената на таланта с енергията и жизнеността на 20-годишните. Признание в любов към училището и учителя Шеро. Стилът е сърдечен и естествен, погледът към миналото е честен и искрен. Вълнува и завладява от първата до последната сцена. Красив и жив филм.