КИНОМАНИЯ 2021: СЛЪНЧЕВИ ДЕЦА


от
на г.

КИНОМАНИЯ 2021: СЛЪНЧЕВИ ДЕЦА

„Слънчеви деца“ декларира своята идентичност на полезен и необходим филм още в началото с бял надпис на черен фон, който заявява, че той е посветен на 152 милиона деца по света, принудени да работят, когато тяхното право е да учат. Това добре, но да видим как се развива посланието му.   

Слънцето е централен и многопластов елемент в иранския филм на Маджид Маджиди, представен за първи път в конкурса на последния фестивал във Венеция 2020, а сега присъства и в програмата на Киномания 2021. То е символ на съкровището, двигател на повествованието; „Слънчево училище“ е името на образователния институт, където се провежда по-голямата част от действието; слънцето е и светлина, която подчертава социалната ситуация в страната на режисьора, често оставаща в сянка. В Иран милиони деца не учат, а са принудени да работят, за да издържат семействата си.

Сюжетът е своеобразна мисия. Али, дванайсетгодишен сирак без баща и с майка, затворена в психиатрична болница без възможност за излизане, и бандата му от трима връстници често участват в кражби и дребни престъпни деяния. Те са „наети“ от местен престъпник да търсят съкровище, скрито под земята. Единственият начин да стигнат до него е да преминат през тунел, изкопан под „Слънчевото училище“ - благотворителна организация, която има за цел да образова тези деца с проблемни семейства.

Али и приятелите му, леко мърморещи и недоверчиви, решават да се запишат в института, където учител и директор работят усилено, за да им дадат нормално детство и гарантират образование. Те учат през деня и копаят под земята в търсене на това мистериозно съкровище. За да стигнат до него, а и да станат богати, децата се преструват, че ги интересува ученето.

Режисьорът поддържа много добро темпо през цялото време и същевременно се заиграва с жанра на детското кино, в центъра и на предишните му два филма. Училищните сцени са спокойни, съсредоточени върху връзката между учениците и привързания към тях учител.

Когато действието се премества върху изкопаването на подземния тунел, което в един момент става истинска мания, напрежението и мистерията се увеличават.

Верен на неореализма и близък до един от неговите шедьоври - „Шуша“ на Виторио Де Сика, Маджиди също взема деца от улицата и ги прави актьори. Освен с истинските си имена те се отдават тялом и духом на филма и нито за миг не създават впечатление, че рецитират. С начина на движение, с използването на телата си те са господари на сцената, без да са професионалисти. Има епизод, в който малката Шамила Ширзад се кара на Али на изхода от метрото. Тя изрича фрази с поведение на вече пораснала въпреки ниския си ръст жена, почти като майка, уморена от лошото поведение на сина си.

А Али е малък и стига там, където голям човек не може да се добере - в недрата на земята, където слънцето никога не огрява, няма въздух, а само кал. Неслучайно Рохола Замани взе наградата „Марчело Мастрояни” за най-добър млад актьор във Венеция. Ожесточената решителност на младия герой приковава очите към него. Той хипнотизира зрителя с уязвимост, типична за неговите години, обладан от инстинкт за оцеляване.

Бягството през тунела е преобърнато и неуловимо. Съкровището е метафора за свободата, докато стените на училището, което в крайна сметка ще даде на децата чувството за принадлежност, напомнят тези на затвор.

Децата търсят златото, но го правят без радост. Няма игра, а само страдание и отчаяно бягство от бедността. Али никога не се смее и рядко се усмихва, и то само на учителя, комуто вярва. Лицата на героите не са ослепени от слънце, а облени от мръсотия, тиня, проливен дъжд, телата са с одрани колена.

Възрастните актьори чрез своите черти и лица - учителят с благородно лице, портиерът, който сякаш крие тайни, кривогледият мафиот, създават характерен микросвят, но ролите им се губят до малките изпълнители.

Погледът на Маджиди не е нито състрадателен, нито привилегирован. Има образователни и игриви моменти, от които децата се нуждаят. В поведението на героите се търси естественост и достоверност, без да се осъждат или оправдават.

Въпреки заглавието филмът категорично не е слънчев, макар че няма насилие. Наистина ли има възможност светлина да огрее главните герои и ситуацията, в която живеят?

За съжаление, образите остават закотвени, почти сплескани в разказаната история, без реално да намерят своето емоционално развитие. Експлоатацията на детския труд, приятелството, енергията на детството са разказани в предвидима и очаквана посока. Режисьорът се заплита на повърхността на разказа, без да го надскача. Той сякаш е обзет от бързината да критикува. Маджиди отново се връща към скъпата за него тема на афганистанските бежанци в Иран. Дискриминирани, бедни, бездомни. Интеграцията започва от училищните чинове, от учителите. Най-надареният ученик в класа не може да се яви на изпит по математика, защото родителите му са избрали да се върнат в Афганистан.

Дори очевидно символични моменти, твърде добре подредени (противоречието със съкровището или отлетелите накрая гълъби, освободени от клетката), се провалят. Уроците са смешни, децата успяват да избягат с каквото и да е оправдание от класната стая, за да ровят в тунела, вдигат адски шум, на който никой не обръща внимание. Разказвателната небрежност се разстила последователно. Защо учителят иска от Али да му обясни най-добрия начин за удар по носа, без да го счупи? Очевидно защото рано или късно в хода на разказа ще бъде принуден самият той да приложи този жест. Механизмът е предсказуем и опростен.

Филмът впечатлява повече с това, което казва, отколкото с онова, което успява да покаже. Той е интензивен и откровен, но ограничен в сантименталността си. Маджид Маджиди осъжда несправедливата експлоатация на деца. Намеренията са благородни, но разследването е недостатъчно и притъпява искреността.

Разбира се, „Слънчеви деца“ е безвреден филм с ясно послание, способен да развълнува публиката, без да ѝ задава или отговаря на реални въпроси. Ако това е целта му, тя е постигната.