КИНОМАНИЯ 2021: СБОГОМ, ГЛУПАЦИ


от
на г.

КИНОМАНИЯ 2021: СБОГОМ, ГЛУПАЦИ

Седмата творба на Алберт Дюпонтел обра преди месец най-важните френски награди „Сезар“ -  за най-добър филм, режисура, подддържащ актьор (Никола Марие), оригинален сценарий (Алберт Дюпонтел), операторско майсторство (Алексис Кавиршин) и сценография (Карлос Конти). За болшинството от френската критика това безспорно е най-добрият френски филм за 2020 г.

Той е посветен на Тери Джоунс, член на комичната трупа „Монти Пайтън“, починал през януари 2020 г. и участвал в два филма на режисьора. С друг бивш член на „Монти Пайтън“ - Тери Гилиъм (появява се като ловец в реклама), започва „Сбогом, глупаци“. Алберт Дюпонтел казва, че трупата е негов източник на вдъхновение. Той прави бурлеска, интензивна и пълна с черен хумор.

В началната майсторски изработена сцена Сюз (Виржини Ефира) разбира, че белите ѝ дробове няма да преживеят огромната доза спрейове, използвани в нейния козметичен салон. Лекарят ѝ казва, че е неизлечимо болна, и то по-най лошия възможен начин. В същото време Жан Батист (Дюпонтел), експерт по информатика, научава, че мястото му е предназначено за по-млад от него служител, който ще го измести от компанията, на която е отдал целия си живот. След неуспешното му самоубийство, за да каже сбогом на глупаците там, двамата се запознават при странни обстоятелства и започват търсене на бебето, което 15-годишната Сюз преди 28 години изоставя, принудена от родителите си. Тя би искала да живее, но времето ѝ изтича и се надпреварва с болестта, за да открие сина, който е родила като тийнейджърка. Той би искал да сложи край на живота си на работното място, за да разкрие една несправедливост, но не успява. Техните пътища се пресичат със Серж (Никола Марие) - архивист, ослепял от полицейски злоупотреби, който е зрящ само със сърцето си. Изпитваш привързаност към персонажите, обикновени хора, много различни и еднакво крехки.

Филмът смесва елементи на фарса по напълно логичен начин. Тримата главни герои, затънали в нарастваща нелепост, се сблъскват грациозно с различни ситуации. От срещата между самоубиец, неизлечимо болна жена и слепец блика хумор и поезия. Героите никога не бягат. Това го прави полицията, която е по петите им. След привидно и малко объркващо въведение филмът буквално излита от чистия реализъм и попада на случайности и чудеса. Пренася се в света на комиксите. Чрез добре сработени неистови преследвания, сблъсъци и обрати режисьорът умело използва черния хумор, за да се плъзне в бездната на технологичните глупости. Дигиталната техника, от една страна, разделя хората, но също така, парадоксално, обслужва и облекчава техните търсения. В градската среда, където разпознаването на лица, свързването на множество файлове и цифровото проследяване са възможни (за тези, които имат официалното право да ги използват, или за онези, които знаят как да ги отклонят), цари замърсяване, бюрокрация, дефицит на човешко общуване.

Кои всъщност са „глупаците“, с които Дюпонтел се сбогува? Полицията, разбира се, както и администрацията и дигитализираният свят, населен със зомбита, които в градския транспорт остават блажено залепени за телефоните си. Обсебени от тях, те дори не забелязват заобикалящата ги среда, оприличена на студен затвор. Режисьорът противопоставя на тази сивота и проза симпатична поезия, където земни и цветни фигури (слепецът с пъстрата си папийонка) смело се противопоставят на пълчищата на „глупаците“.

Актьорското трио е невероятно споено. Виржини Ефира е трогателна, впечатлява със способността си да придаде ирония на цинизма и абсурда на трагедията. До нея Дюпонтел претегля всяка дума в кожата на депресиран мъж, пропуснал живота си, но не и своята чувствителност. Никола Марие, слепият ясновидец, облечен като Жокера от „Батман“, въвежда нотка на лудост и подхранва бурлеската.

Филмът е успешен и благодарение на своя ритъм и красивото изображение на оператора Алексис Кавиршин. Цветовата палитра е с нюанси на синьо и оранжево. Има поразителни специални ефекти, които опоетизират градската среда. Техническите качества са неоспорими: сцената с кулата и асансьорите; роботи, които режисьорът контролира от разстояние; ускорени снимки, въртяща се камера, която се плъзга по сградите и „вкарва“ героите в големи прозрачни повърхности. Най-вълнуващата сцена дори е възвисена, някъде на 13-ия етаж, в асансьора на голяма кула, който лази по нашите емоции и тези на героите. Цветовете, светлините (и сенките!) успяват да докоснат ключови теми и да разкрият абсурдните недостатъци на едно токсично общество, кафкианската система на администриране, болестта алцхаймер, офис сградите, които заменят местните барове, анонимността на големите градове, пристрастяването към дигиталните екрани. Музиката на Кристоф Жюлиен на места е комична и контрапунктурна, другаде създава напрежение.

Киното на Дюпонтел се грижи за губещите и по-специално за нещастниците и дори когато се подиграва с техните увреждания, го прави с безкрайна нежност. Социалната история, но преди всичко мелодрама, носи добре хумора.

„Сбогом, глупаци“ е верен на темите на автора си. Оригинален и добре изработен сценарий, чиито теми обхващат изоставени деца, студенина на институции, насилие на полицията, безразличие на администрацията в общество, където личността се бори за любов и щастие.

Ефектът върху зрителя е като глътка свеж и ободряващ въздух. „Сбогом, глупаци“ притежава емоция, смях, лудост, абсурд, истина. Между бурлеска и трагедия, той удря право в сърцето.