Ето го най-сетне яркия фестивален филм. „Маймуни“ на Алехандро Ландес (роден през 1980 г. в Бразилия, еквадорец по баща, колумбиец по майка и продуциран в случая от осем страни) участва в раздела „Различен поглед“ на Карлови Вари след премиера на „Сънданс“ в началото на годината и заслужени награди от там, Берлин, Картахена, Трансилвания. Без компромиси и колебания в няколкото начални минути той изгражда собствен компактен свят, в който до края гладко работят специални правила (Ландес го нарича „бълнуване“, а аз бих добавила: „екстракт“ от хиляди сходни реалности).

Разказът е забележително кинематографичен, с любопитство на камерата към детайла (Яспер Волф!) и с осезаема наслада от цвят, текстури, форми, от човешките лица, движения и специфичности, от възможностите за обитаване на екранното пространство и за къси мечтателни откъсвания от хода на действието (виждаме водата отдолу и планината отгоре и е като за първи път), с великолепен звук и музикално оформление, чиято фрагментарност, тревожност, възторженост, налудност не може да пасва по-добре на подобен сюжет. Друго, което авторът постига умело, е да превърне персонажите в отчетливи личности и да ги постави в трайни, последователни отношения, без това да пречи на стремежа му „главен герой да е групата, миниобществото“. С две думи, филмът на Ландес не просто е една добре формулирана и разгърната история, която сама задава измеренията на своята достоверност, но и използва с охота и вещина изразните средства, които киното му предоставя – нещо, което не само не се подразбира, но и никак не се среща често.

„Глутницата, братството“, която Ландес е пожелал да покаже, е отряд от осем въоръжени хлапета, които заварваме в планината и губим в селата. Няма имена, има прякори – Рамбо, Вълка, Лейди, Бумбум, Кучето, Смърфа, Бигфут, Шведката, – а кодовото название на отряда е именно „Маймуните“. Всички са мръсни и превъзбудени, крайни във въодушевленията и в страховете си, дрогирани със свобода, в отлична физическа форма и в абсолютно сбъркана ситуация: поверено им е варденето на една похитена американска инженерка. Преди прожекцията една от продуцентките каза, че в Колумбия са правени филми на какви ли не теми, но никой преди Ландес не се е захващал с въпроса за ФАРК („революционните въоръжени сили на Колумбия“, уж с марксистко-ленинистка насоченост, които в течение на 50 години бяха основен участник в кръвопролитните конфликти в страната и започнаха да се разоръжават едва неотдавна). Но филмът избягва конкретиката – безумната армия, която прилича на ФАРК (ок. 15% от „бойците“ ѝ са непълнолетни; отвличането за откуп е сред типичните ѝ стратегии) и другите от сорта, е назована „Организацията“ и присъства преобладаващо като шумотевица в далечината. Единственият ѝ възрастен представител (впрочем наистина някогашен член на ФАРК), когото виждаме при периодичните му появи с цел да тренира и нахъсва „другарите“ тийнейджъри, е с нрав на генерал и с ръст на дете. Изборът на режисьора да не вкара в тази роля извисяваща се над хлапаците алфа фигура надали е случаен: има нещо много инфантилно във всяка военщина...

Във филма само американката и едно от момчетата са актьори – Ландес е направил кастинг сред повече от 800 младежи за непрофесионалисти с характер, а отсетите накрая е подготвял, провокирал и разучавал, докато не е харесал най-подходящите сред тях за своята „хорална постановка“. Желанието да разказва чрез група тийнейджъри по думите му се дължи и на това, че годините на техния преход в зрелостта са неловък период, който му прилича на Колумбия в момента: „...когато копнееш да си част от нещо повече и си задаваш въпроси за това, кой си и какво искаш да правиш“. Но децата в „Маймуни“ дори в най-нередните моменти са изящни и вълнуващи; грозното е дадено пестеливо и естетично; насилието, което е самата канава на историята, избива отгоре в сравнително малко моменти, всичките необходими. Авторът наблюдава младите хора много отблизо (и не само в прекрасните едри планове на лицата) и им се любува; дори марша им за миг превръща в балет...

„Маймуните“ пазят Инженерката (нейния образ Ландес твърди, че е искал като „Снежанка сред седемте джуджета“ – тя е едновременно чуждо тяло, но и майчинска фигура във възприятията на децата), изпробват границите на позволеното, измислят си игри и се дърлят, и се смеят до прималяване, както се прави на тяхната възраст. Докато в един момент, разбира се, ситуацията не избухва. „Тук виждаме войната откъм тила“, обяснява режисьорът, където тя няма как да изглежда „славна или романтична“, както на предните линии. И все пак филмът му е далеч по-нежесток от „Иди и виж“ и „Повелителят на мухите“, с които той е склонен да го обвързва. Или от „Безродни зверове“ и „Купи ми револвер“ от последните години. „Маймуни“ синтезира един проблем – деца с оръжия, – изважда го от баналността, прави го общочовешки. И съумява във висша степен да го преведе на езика на изкуството.