„Извън системата“ – втори пълнометражен и първи игрален филм на германката Нора Фингшайт – е безкрайно рисковано начинание. Цялото му действие и въздействие е заложено на една карта: изпълнението на 9-годишното момиченце в центъра на историята. Systemsprenger (оригиналното заглавие) в жаргона на германските социални работници е човек, който „взривява“ системата – не какъв да е нарушител, а направо рушител на правилата и условностите, на йерархиите и процедурните редове. По сценарий малката Бени трябва да е именно това и под неотклонния поглед на камерата без уклончивост и фалш да покаже как, когато обстоятелствата се сложат зле и нещата тръгнат накриво от самото начало, някои хора стават буквално неприложими на този свят. Това обаче не е всичко. Фингшайт играе вабанк не само в избора и режисирането на Хелена Ценгел в ролята на Бени, но и в решението така да построи обкръжението на малката, че при неистовото ѝ прелитане през него зрителят да е принуден да си задава въпроси без отговор и да няма миг покой. Кой е виновен? Какво да се прави? Какво да се мисли?
И двете си намерения авторката изпълнява превъзходно – за такова солидно кино с подобни предпоставки са нужни в големи количества ум, талант, смелост, подготовка и съпричастие от страна на всички участници. И късмет. Фингшайт стига където си е наумила и го прави без видими компромиси – благодарение на двугодишните предварителни проучвания, бравурното представяне на Хелена (с която е работила шест месеца преди началото на снимките), видимата отдаденост на целия екип и умело построения разказ се е получил филм събитие. Нещо, което беше отбелязано и на премиерата му на тазгодишното Берлинале (там получи Сребърна мечка – „Алфред Бауер“), и на няколкото фестивала, в чиито програми „Извън системата“ беше включен оттогава насам (награди от София филм фест, Молодист, Шверин, Трансилвания), и в Карлови Вари, където филмът влезе в раздела „Хоризонти“.
„Трябва да говорим за Кевин“ гениално изследваше траекторията на майка на невръстен психопат. „Извън системата“ е от близка порода, но за разлика от филма на Лин Рамзи, се съсредоточава в детето. Което, на свой ред, за разлика от ледения Кевин, пари от ранена човещина – вибрира в честоти, които са непоносими за всякакъв тип позната ни подредба. Има десетки „възпитателски“ филми, в които идеята е „опърничавите“ да бъдат укротени – то си е цял жанр: идва симпатичният учител, напипва магичната жила на вниманието и уважението на дивите тийнейджъри и ги опитомява. В „Извън системата“ възможността за такова развитие е шкартирана почти веднага. Бени – бяло, русичко ангелолико дете с розови дрешки – се врязва в действието с няколко сбивания още в първите минути, с каруцарски език, стойка на бияч и пълен отказ да се подчинява. Тя не е точно капризна, нищо че понякога изглежда така, не е и точно лоша, и неконтактна не е, освен в най-крайните си състояния. Тя е органично непокорна. Точните измерения на тежкото ѝ минало (колко чудовищно и често срещано е такова малко дете да има минало...) и мъчното ѝ настояще са загатнати най-вече в собственото ѝ поведение: заради ранна травма тя не понася да я докосват по лицето; за да не я е страх, предпочита да всява страх; за да не прави нещата, които не желае, е готова да шантажира, манипулира и беснее; единственият човек, за когото (казва, че) копнее, е нейната нестабилна майка, която копнее за спокойствие.
Невинният младенец не е невинен и отказва да е безгласен – ето какво наистина взривява системата. Никой не може да се справи с Бени, макар и мнозина да се опитват. Около момичето е пълно с възрастни, които искрено се стараят да изпълнят задълженията си: учители, придружители, психиатри, приемна майка... Някои от тях са наистина топли, наистина загрижени. Но сякаш и двете страни – възрастните с техните формули и Бени с нейното мятане като риба на сухо – говорят на чужди езици, без шанс да се разберат. Момичето някак все се оказва между другото; някак все не успява да остане в коловоза на постоянните отношения с когото и да било. И когато в конфигурацията се появява Миха, социалният работник, който изглежда също с минало и достатъчно невъзмутим, за да се открои на фона на хаоса, предизвикван от Бени, малката се насочва с него като ядрена ракета: с взривоопасна смесица от копнеж и безцеремонност, и нужда от помощ. В образа на Миха (Албрехт Шух) Нора Фингшайт хваща клишето за възпитателя като конкистадор или звероукротител, или сияйна факла в мрака, и го заземява в човешките му тесни предели. С което избира пътя на трагедията.
Не е за вярване какво разнообразие на емоциите и какво владеене на тялото си показва във филма Хелена Ценгел – дори в нюанси, които няма как да се изиграят имитативно, без зряло разбиране. Тя е еднакво убедително агресивна и нежна, ясна като бял ден и напълно непрозрачна и това прави от „Извън системата“ объркващо, значимо преживяване. Историята на децата, лишени от безусловната любов, която им се полага по рождение, е стара колкото света, повтаря се навсякъде и трябва да бъде разказвана отново и отново, както отбеляза режисьорката в едно интервю. Този филм за поредното човешко нещастие е щастлива среща на дарба и съвест и дава възможност да се насладим на изкуството му, докато ни обстрелва с неудобни въпроси.
