„Записки от Наги“ е извънредно скромен филм, чиято тиха нежност и подчертана липса на претенция едва ли ще му спечелят отличие (или особено признание) на тазгодишния фестивал в Кан. В това не би имало нищо несправедливо, ако продукцията на Коджи Фукада, който е едно от знаковите имена в света на независимото японско кино, не съумяваше с лекота да постави ред фундаментални въпроси за мястото на любовта и изкуството в нашата епоха на безбройни кризи. 

Разбира се, филмът не третира обстойно всяка тема, която се опитва да засегне, задоволявайки се често с това само да очертае определен казус. Така например на няколко пъти ни се обръща мимоходом внимание, че на фон текат новини за войната в Украйна. Това е сравнително банален „рамкиращ похват“, вероятно използван най-ефектно от Михаел Ханеке в „Скрито“, където телевизорът извежда конфликта в Ирак като изтласкан фокус на сюжета. В ръцете на по-слаби режисьори подобни вметки могат да изглеждат случайно и самоцелно – като вял опит изкуствено да се придаде тежест или актуалност на филм, очевидно лишен и от двете. За щастие, при Фукада те по-скоро подсилват ефекта на историята, доколкото имплицитната опасност, че войната в Европа може да прерасне в глобален конфликт, директно засяга жителите на Наги. В това китно планинско градче, където се развива действието на филма, японската армия има база, в която от години провежда военни упражнения. Така, обръгнали на шума от залпове и експлозии, хората в Наги, сред които има предимно фермери и скотовъди, живеят с призрака на една война, която никой не може да предвиди кога (и дали въобще) ще започне. 

Затова и фактът, че в провинциалното градче пристига красива жена на име Юри, работила достатъчно дълго в Тайван, за да усвои езика и културата, придобива субтилна тежест, чието значение Фукада не намира за нужно да назове директно. От зрителя се очаква да си даде сметка, че ако избухне нов световен конфликт и Китай реши да нападне Тайван, вероятно първи на помощ на островната държава ще се притекат именно японците. С други думи, Фукада разчита (може би неправомерно), че тази фина констелация от преднамерени вметки и сюжетни детайли ще бъде видяна от нас за това, което е – критичен портрет на японския милитаризъм (особено сега, когато премиер е Санае Такаичи).

Но всичко това в действителност има малко общо с Юри, която просто решава да избяга за малко от забързания начин на живот в столицата, за да посети своята „бивша зълва“, художничката Йорико, в провинцията. Куриозът, че е живяла с бившия си съпруг в Тайван, е по-скоро само един от случайните факти за нея, които пленяват въображението на някои от скучаещите жители на Наги. Сред тях са Хатсуко и Кейта – най-добри приятели, на които Йорико дава уроци по рисуване. Момчетата разчитат във внезапната поява на Юри нещо, за което в Наги явно се говори, макар и дискретно, а именно, че учителката им е хомосексуална жена. Особено у Кейта се заражда фантастичната идея, че новодошлата е в тайна връзка с Йорико, като Фукада умело ни подвежда да вярваме, че това са просто личните проекции на младежа, тъй като, както се разбира, той е дълбоко влюбен в своя най-добър приятел. Когато обаче Хатсуко отвръща на чувствата му, донякъде обратно на очакванията, които сюжетът създава, смелостта на двамата младежи да заявят любовта си въпреки патриархалните устои на японското общество, като че ли окрилява Юри да се изправи пред собствените си отречени желания и да преразгледа дългогодишното си „приятелство“ с Йорико.

Така Фукада ни показва, че фантазиите на Кейта, неговите блянове и вътрешни терзания, се превръщат за двете жени в парадоксален подстъп към истината. Излиза, че човек невинаги е способен сам да види нещата такива, каквито са. Още по-малко, когато истината заплашва да преобърне живота му и да пренапише миналото му. Тогава често е нужно да се погледне отстрани, през погледа на другите, като за Фукада това ни позволява да правим най-вече изкуството. Неслучайно Йорико кани Юри в Наги, под претекст че иска да я използва като модел за една от скромните си дървени скулптури, върху които тя непрестанно работи, въпреки че нито ги продава, нито ги излага. Тя твори единствено за удоволствие от самия акт на сътворението. Именно тази органична нагласа към изкуството, радикално отричаща неговата комерсиализация, се оказва в конфликт с прагматичното отношение на Юри, която е архитект, към всичко творческо. Същевременно, превръщайки се в модел (или дори муза) на Йорико, тя получава възможност не само да се докосне до истината на своето желание, но и да прозре, че кариерата и успехите ѝ в големия град бледнеят пред радостта и особения мир, с които човек твори, когато се откаже от това да се продаде. 

Фактът, че Фукада дава пространство на персонажите си да достигнат своевременно и почти неусетно до подобни тихи откровения, е радост за онзи зрител, готов да се примири с аскетичния му почерк (който е като че ли най-силно повлиян от режисьори като Ерик Ромер и Цай Минлян). За останалите „Записки от Наги“ ще е вероятно просто един отегчителен филм. Това е съвсем в реда на нещата. Фукада разчита може би твърде много на щедростта и търпението на публиката си. Но дори това да е така, се надявам, че в живота ни все още има място за скука и съответно – за филми, които не се срамуват да изгубят малко от ценното ни време с изкуство.