Артюр Арари, съсценаристът на отличения със „Златна палма“ „Анатомия на едно падане“ (2023), е селектиран за пръв път в официалната програма на фестивала в Кан с негов собствен, авторски проект. Базиран на графичния роман „Случаят на Дейвид Цимерман“, който е дело на него и брат му, илюстратора Люка Харари,  концептуалният body-swap трилър „Непознатата“ е един от по-любопитните посредствени филми, превърнали се, за жалост, в неизменна част от конкурсната програма на престижното събитие. Подобно на озадачаващи недоразумения като тазгодишния „Гаранс“, проектът на Арари прилича (поне на прима виста) на небрежно заснета фестивална конфекция, от типа, която френската филмова индустрия очевидно обича да бълва, ако съдим по заглавия като „Малката сестра“ (2025), „Луда любов“ (2024) и „Завръщане“ (2023), без които Кан вече изглежда немислим.

Но макар и „Непознатата“ да не е особено вълнуващ от естетическа гледна точка, идеята, залегнала в основата на сюжета, е разгърната по сравнително оригинален начин, заобикалящ много от досадните клишета, превърнали се в запазена марка на всички популярни филми за хора, които магически си разменят телата. Така например историята е преднамерено лишена от кичозния хумор и жизнеутвърждаващия патос, присъщ на масови продукции като „Шантав петък“ (2003) или „Размяната“ (2011). Арари избира по-скоро да се фокусира върху ужаса и объркването, които биха настъпили, ако на човек наистина му се случи да се събуди и да види друго лице в огледалото. По тази линия „Непознатата“ се доближава до малко по-рефлексивни опити по темата като сюрреалния „Обладател“ (2020) или нелошия „Това, което е вътре“ (2024). Но за разлика от тези научнофантастични хоръри, филмът на Арари залага по-скоро на суровия реализъм, оставяйки зрителя без отговор на въпроса как се осъществява т.нар. „метемпсихоза“.

Водещият персонаж, меланхоличният фотограф документалист Давид (Нилс Шнайдер), среща гореспоменатия термин в интернет, когато се събужда в тялото на непозната жена (Леа Сейду), с която той спонтанно преспива предходната вечер, като че ли хипнотизиран от енигматичното ѝ присъствие. Подлуден и отчаян от случилото се, мъжът, който вече е такъв само на хартия, решава да намери „старото“ си тяло, за да се опита да поправи тази „овидиевска“ несправедливост. Ако следваме имплицитната логика на жанра, както интуитивно прави и Давид, зад отчуждения си лик той би трябвало да открие съзнанието на „непознатата“. Предполага се, че двамата, събрани отново, ще открият начин да развалят тайнственото проклятие. Арари обаче умело разбива очакванията на зрителя, когато става ясно, че в тялото на Давид не е Ева, както разбираме, че се казва енигматичната жена, а Малия – двайсетгодишна девойка, оказала се в същото положение като фотографа след кратка, среднощна авантюра с чуждото съзнание, обладало плътта му. Така двамата биват изправени пред тревожната перспектива, че вероятно никога няма да открият виновника за тяхното печално състояние и съответно – че ще останат завинаги „затворени в грешното тяло“.

Това, разбира се, би могло да ни наведе на мисълта, че „Непознатата“ е просто алегорична история за транссексуалността, приближаваща се по дух до елиптичния „Видях телевизорът да свети“ (2024). Същевременно Арари по-скоро влиза в езика и проблематиката на всички т.нар. „политики на идентичността“, за да се опита да ги надхвърли и да покаже, че хората не могат да бъдат редуцирани до ролите, които избират да играят пред себе си и другите. Особено на своя загадъчен финал филмът красноречиво ни демонстрира, че човешкото е универсална категория, която е едновременно неотделима от и несводима до пределите на тялото. В този смисъл, подобно на повечето филми в жанра, „Непознатата“ най-вече говори за нуждата от радикална емпатия към опита на другите, на чието място, ако някога случайно попаднем, може би няма да можем да продължим напред.