„Хартиен тигър“, новият филм на американеца Джеймс Грей, е мелодраматичен трилър за трагичния разпад на едно еврейско семейство от крайните квартали на Ню Йорк. Действието се развива през втората половина на 80-те години, в епохата на Рейгън, когато средната класа започва да се свива след тоталния триумф на неолиберализма в началото на десетилетието. Ървин (Майлс Телър) е инженер по образование, с жена и две деца – скромен, семеен човек, който се чувства все по-беден и безсилен на фона на икономическите процеси, протичащи в Америка по това време. Затова той решава да се довери на по-големия си брат Гари (Адам Драйвър), когато същият пристига в дома му и започва ласкаво да го увещава, че заедно могат да направят много пари, ако влязат в бизнес с някакви руснаци, които, разбира се, ще се окажат опасни и кръвожадни престъпници.

Макар и още в началото да е ясно, че този фамилен тандем не го чака нищо добро, съвсем не е очевидно какво точно ще се обърка. Самочувствието на Гари е заразно, а пък Ървин, колкото и да скромничи, си личи, че тайно иска да бъде като по-големия си брат, т.е. по-успешен, чаровен и смел. Така двамата изкарват най-лошото един от друг. Особено за Гари, който е бивш полицай, замогнал се, въртейки схеми между частния и публичния сектор, Ървин е като лъскаво огледало, отразяващо безбройните му качества и постижения. Затова той така и не успява напълно да загърби бляскавата роля, която играе пред по-малкия си брат, до самия край на филма. Именно тази липса на искреност ще се окаже фатална за него. Тя и отказът му да преклони глава пред руснаците, след като Ървин „вижда нещо, което не е трябвало“, и шефът на мафията, г-н Богоявич, поставя бившето ченге пред ултиматум – „работи за нас или семейството на брат ти ще пострада“.

Същевременно заглавието на филма подсказва, че това, което наистина заплашва целостта на героите и техния начин на живот, има малко общо с онова, което безскрупулните източноевропейски гангстери могат да им причинят. Както отсича Гари, руснаците са „хартиен тигър“. Ужасът, който всяват заканите им, е много по-унищожителен от физическото насилие, на което са способни, защото, както ще стане ясно до края на филма, „страхът изяжда дуашата.“ От друга страна, едва ли е случайно, че Грей слага цитат на Доналд Тръмп в устата на Гари. В предходния филм на режисьора, „Часът на Армагедон“ (2022), „апокалиптичното присъствие“ на американския президент също се усещаше под повърхността на сюжета, доколкото баща му, строителният предприемач Фред Тръмп, се появява за кратко в историята като символ на Рейгъновата епоха, в която Грей очевидно открива произхода на всички социални и политически проблеми, пред които са изправени Съединените щати.

Това би могло да ни наведе на мисълта, че забележката на Гари за хартиения тигър произлиза от хюбриса му – от наивната самонадеяност, която американците понякога имат и в политиката, и в живота. Грей обаче е автор, при когото всичко има двойно дъно. Съответно позициите, които персонажите му заемат, рядко могат да бъдат окачествени като правилни или грешни. Вероятно затова и филмите му са трагични в най-класическия смисъл на думата. Зрителят може да влезе в положението на всеки един от героите му, но не и да види изход от ситуацията, в която се намира. Така става ясно, че хората се обричат на страдание не защото са добри или лоши, а тъй като понякога нямат друг избор, освен да се погубят. Особено ако искат да останат верни на себе си. Към това всъщност препраща коментарът на Гари за хартиения тигър. За него няма нищо по-страшно от това да изневериш на човека, който си – на своята история, семейство и характер. Ървин обаче не успява да го разбере и съответно бива заслепен от страха си до степен, в която дори не забелязва, че жена му Линда (Скарлет Йохансон) е болна от рак. Той обаче е и единственият, който излиза непокътнат от цялата ситуация. Така Грей накрая майсторски ни изправя пред дилемата дали е по-добре да живееш като страхливец, или да умреш за това, което обичаш (не само в другите, но и в самия себе си).

На фона на тази разтърсваща драматургична рамка вероятно единственият същински недостатък на филма е неговата относителна липса на оригиналност. Той е пълен клишета, с образи и тропи, до болка познати на всеки, гледал режисьори като Скорсезе, Копола и Лумет, които през 70-те превръщат Ню Йорк в емблема на мафиотския упадък на американската мечта. Още повече самият Грей се повтаря, тъй като в „Хартиен тигър“ няма почти нищо, до което той да не е достигал в първите си три филма – „Малката Одеса“ (1994), „Двора“ (2000) и „Нощта е наша“ (2007). Същевременно нещо в стила на Грей превръща изтърканите клишета в универсални архетипи, разкриващи устойчиви истини за природата на човешкото съществуване.

Този талант на режисьора да взима познатото и да го поставя по нов, непредвидим начин, си проличава най-ясно в две сцени, стъпващи на класически за трилърите тропи. В едната имаме „нахлуване в дома“, а в другата – обрасла нива, готова за екшън. И двете сцени приковават вниманието на зрителя, без да го манипулират с барокови прояви на насилие. Съспенсът е почти непоносим, въпреки че Грей дори не ни позволява да видим директно заплахата. В първата сцена само я чуваме, докато във втората виждаме „лошите“ смътно, като тъмни сенки, дошли от царството на мъртвите да вземат онова, което им се полага. Това, разбира се, отново се връзва с темата за страха. Ужасът не е в това, което е пред очите ни, а в начина, по който се отнасяме към предстоящото. Или с други думи – към съдбата ни. С това вероятно се занимава всеки сериозен трилър. Но „Хартиен тигър“ го прави, без да подценява зрителя и съответно да показва повече от нужното, за да го накара да усети, че животът на всеки е на една грешка разстояние от ръба.