Селектиран в програмата „Особен поглед“, пълнометражният дебют на американеца Чарли Полинджър изследва разнообразните форми на насилие, с които се сблъскват подрастващите момчета в рамките на все още крехкия си социален свят и опит. Филмът ловко (но и донякъде схематично) играе с кодовете на „високия хорър“, за да покаже тревогата и срама, обвързани с това да бъдеш грубо подиграван (или направо отхвърлен) от своите връстници. Същевременно Полинджър отказва да заеме еднозначна, плакатно морална позиция по въпросната чувствителна тема (което и позволява на проекта да изпъкне). И по-конкретно – „Заразата“ интелигентно се въздържа от това безкритично да разделя хората на две идеални категории – жертви и садистични насилници. Макар и донякъде плахо, Полинджър все пак си позволява да покаже, че понякога обектът на тормоз се крие зад привидната си слабост, защото отказва да се изправи пред собственото си неосъзнато желание да бъде в позицията на потисника. Режисьорът красноречиво оголва факта, че ако този ресантиман бъде оставен да се задълбочи и развие, накрая жертвата би могла да се превърне в най-жестокия насилник, както става например в „Един свят“ на белгийката Лаура Вандел – продукция, която през 2021 г. получи наградата на ФРИПРЕСИ в секцията „Особен поглед“.

Именно това се случва с главния герой на филма Бен, чиято чувствителна природа и липса на опит (той е едва на дванайсет години) му пречат да се социализира, без непрекъснато да се усеща, сякаш изневерява на себе си. Филмът започва с пристигането му в специализиран спортен лагер, където момчетата играят водна топка, а момичетата – аеробика. Бен попада в сплотен отбор, пълен с деца с ярки личности, които вече имат установени отношения помежду си. Лидер на групата е Джейк – най-популярното, устато и самоуверено момче, което веднага взема на подбив новодошлия, защото забелязва, че има лек говорен дефект, когато го чува да произнася думата stop, без да артикулира t-то. Така невъзможността на Бен да казва „спри“, се превръща в метафора за неспособността му да се бори за себе си дори срещу някого, който не изглежда по-силен от него (поне физически).

Поради липсата на отпор закачките на Джейк продължават, но в началото те имат по-скоро приобщаващ ефект. Макар и негативно, те все пак включват по определен начин Бен в груповата динамика на отбора, заради което той бързо се сприятелява с останалите в него. Същинският конфликт се появява едва когато, ръководен от благородни мотиви, новодошлият се опитва да се сприятели с Илай, когото всички останали в лагера показно отбягват, защото вярват, че е носител на „заразата“. Именно тук се появяват и хорър мотивите във филма, който до самия край ни оставя в неведение дали енигматичното заболяване е само плод на въображението и омразата на децата, или е по-скоро обективен феномен. Полинджър намеква, че истината е някъде по средата. От една страна, „заразата“ прилича на тежка екзема, вероятно предизвикана от хлора в басейна, но от друга, се загатва, че стресът, причинен от това да бъдеш социално остракиран заради нещо, което се случва с тялото ти, придава на болестта ирационално и в дълбочина ужасяващо (психосоматично) измерение.

Режисьорът ефектно улавя сложното напрежение между телесното и социалното, разкривайки как първото често се превръща в метафора за нещо травматично на равнището на второто. В случая една от конотациите на „заразата“ е хомосексуална – връстниците на Бен решават, че той е болен, след като последният дръзва да помогне на Илай, като тайно му намазва гърба с дерматологичен крем. Джейк обаче бързо разбира за случилото се (не става съвсем ясно как), като, съвсем очаквано, случката дава повод на децата да маргинализират своя по-чувствителен, интровертен и едва ли не „женствен“ съотборник. За разлика от Илай обаче, който безпроблемно (и в известен смисъл смирено) приема статуса си на „прокажен“, Бен не може да понесе да бъде изолиран или по-скоро – да не бъде харесван. В резултат миловидната му фасада започва да се разпада под напора на психологическия тормоз, на който той бива подложен, като Полинджър се е погрижил да ни увери, че това по никакъв начин не оправдава различните форми на насилие сред подрастващите.

Филмът по-скоро намеква, че подобни случаи изискват външна намеса от страна на възрастните, които трябва да са в състояние да се ориентират в сложния, привидно ирационален свят на децата. Такива обаче в историята няма – треньорът на момчета (Джоел Еджъртън) не само не може да помогне за решаването на техните проблеми, но и на свой ред допълнително влошава и без това обтегнатите им взаимоотношения. Затова накрая „Заразата“ заприличва на нещо като съвременен „римейк“ на „Повелителят на мухите“, въпреки че Полинджър, за разлика от по-песимистичния Голдинг, поне намеква, че подрастващите са способни и сами да разкъсат порочния кръг на насилие, в който често ги затваря средата им, ако просто успеят да приемат себе си.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.