На тазгодишния фестивал в Кан Златната палма бе връчена на Джафар Панахи, чиято екзистенциална черна комедия „Обикновена злополука“ изпъкна сред останалите продукции в официалната програма със своята семпла, увлекателна (но и дълбоко разтърсваща) история за смисъла на отмъщението и хоризонта на прошката. Същевременно филмът осезаемо се откроява и от повечето заглавия в самото творчество на знаковия ирански дисидент. За разлика от останалите проекти, които режисьорът тайно заснема след 2010 г., когато режимът в Техеран му налага двайсетгодишна забрана да работи в киното, „Обикновена злополука“ не се опитва да покаже колко тънка е границата между документалната реалност и художествената измислица. Няма ги формалните експерименти, наративните игри и автофикционалните мистификации, които превърнаха Панахи в синефилска икона и фестивален любимец. В резултат филмът донякъде бледнее пред някои от по-концептуалните заглавия в творчеството на режисьора като „Такси“ (2015) или „Без мечки“ (2022). От друга страна, по-ясният, стегнат сценарий позволява и на публиката да се инвестира повече в историята, и на Панахи да предаде по-недвусмислено и ударно критиката си на жестокостта, произвола и лицемерието, властващи в авторитарната му родина. 

Както подсказва заглавието, разказът тръгва от една „обикновена злополука“, която ненадейно отключва верига от извънредни събития и неочаквани откровения. Завръзката е като по учебник – през нощта, докато се прибира с дъщеря си и бременната си съпруга, шофьор блъска нещо на пътя. Първоначално не е съвсем ясно дали мъжът е сгазил куче, както той сам твърди, или човек (тук филмът сякаш препраща към концептуалния трилър на Лукреция Мартел „Жената без глава“). Карайки ни да си задаваме подобни въпроси, Панахи майсторски отвлича вниманието ни (подобно на Хичкок в началото на „Психо“) от същинския инцидент, който всъщност предстои. Тъй като след сблъсъка колата му се разваля, мъжът спира в най-близката автокъща, където случайно попада на човек, който е ужасен от присъствието му. 

Филмът ще продължи именно от гледната точка на въпросния персонаж – автомонтьора Вахид, за когото разбираме, че преди години е бил арестуван и измъчван от иранските власти, тъй като е взел участие в работническа стачка. Както става ясно, той е убеден, че шофьорът, посетил автокъщата му, е неговият палач – садистичният функционер на ислямската революционна гвардия, който го е изтезавал месеци наред в затвора. Затова на следващия ден Вахид проследява мъжа, блъска го с колата си и го отвлича с намерението да го зарови в пустинята, като сцената напомня на последните кадри от „Вкусът на черешата“ на култовия ирански режисьор Абас Киаростами (с когото Панахи работи в началото на кариерата си). 

Единственият проблем е, че когато се събужда в отворения си гроб, похитеният започва сърцераздирателно да отрича да е измъчвал някого. Вахид веднага се разколебава, защото се оказва, че е бил с вързани очи в затвора и съответно не е виждал лицето на омразния си надзирател, а само е чувал гласа му и скърцането на изкуствения му крак (по което всъщност го разпознава). Благонравният автомонтьор стига до извода, че не би било справедливо да убие човек, без да е сигурен във вината му, и затова тръгва из Техеран в търсене на другите жертви на гвардееца, надявайки се, че някоя от тях ще е в състояние да го идентифицира. Този съмнителен план го отвежда на абсурдно приключение, пълно със смехотворни перипетии и трогателни персонажи, кой от кого по-травмиран от преживяванията си в затвора.

Ако оставим обаче хумора настрана, историята е най-ангажираща, когато измъчените герои на Панахи започват да водят нерешими етически спорове дали и как би било редно да бъде наказан, уязвен или дори убит един агент на режима. Тези на практика философски диалози засягат някои класически морални въпроси: ако отвърнеш на насилието с насилие, не се ли превръщаш самият ти в чудовище? Доколко е отговорен човек за действията си, ако (както се защитава Айхман в Йерусалим) „просто е изпълнявал заповеди“? Ако някой успее да прости на насилника си, редно ли е да очаква от другите му жертви да направят същото? И т.н. Въпреки че героите на Панахи са обикновени хора, разговорите им по тези въпроси са изключителни, тъй като радикалният им опит позволява да говорят за отмъщението, прошката и страданието от невъзможната позиция на истината. Затова и споровете им са толкова вълнуващи – всеки от тях е „прав“ и все пак никой не може да се съгласи докрай с останалите. Така Панахи ни разкрива нещо, което по-експерименталните му филми повтарят от години, а именно – че истината е двусмислена, противоречива и убеглива. Тя е нито в обективния факт на страданието, нито в субективния спомен за него, а по-скоро на границата между двете – в междините, които парадоксално ни събират и разделят.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.