КАН 2022: ЕКСТЕРИОР, НОЩ


от
на г.

КАН 2022: ЕКСТЕРИОР, НОЩ

С най-новия си филм „Екстериор, нощ“, представен в извънконкурсната програма на Кан „Премиери“, 82-годишният Марко Белокио надхвърля и надскача себе си. Режисьорът нарушава правилото си да не се връща към вече разказани истории. Творбата започва там, където завършва преди 19 години неговият „Добър ден, нощ“ (2003) и продължава недоизказаното за Алдо Моро. Белокио дебютира и в телевизионния формат (филмът е в две части за големия и в шест епизода на малкия екран за италианската телевизия през есента). Завръщането е със зашеметяващо плашеща критична и аналитична яснота и кинематографична сила. Не само в избора да преразкаже тази история отново, но и по начина, с който е направен този красив, мощен, модерен, интелигентен филм.

Какво още остава да разберем за онези 55 дни (от 16 март 1978 г. - отвличането на Моро и убийството на охраната му, до 9 май - намирането на неговото тяло в онова червено рено 4), които разтърсват Италия между съобщенията на „Червените бригади“, погрешните указания, опитите на папа Павел VI да го освободи, линията на строгост на християндемократите, чийто президент е Алдо Моро? Филмът следва разказ, свързан с отделни герои, а не хронология от епизод в епизод. Историята на онези 55 дни на лудост, когато цяла Италия е прегъната и „подчинена“ на въоръжената марксистко-ленинска организация „Червените бригади“, е видяна полифонично от различни гледни точки като „Рашомон“ на Куросава.

Първият епизод представя историко-политическия контекст на онези дни, улични сблъсъци, конфликти. „Червените бригади“ са в открита война с държавата и с президента на християндемокртите Алдо Моро, създател заедно с Енрико Берлингуер на онзи „исторически компромис“, който би довел за първи път в западна страна до създаването на правителство, подкрепяно от комунистическата партия в съюз с християндемократите. Набляга се и на бащата, съпруга, дядото Моро в интимната му среда, особено когато заспива с внука си в семейното ложе. Не са пропуснати и неговите навици - обсесивното миене на ръцете, изключването на газта на печката. Ето го и професора Моро, на чиято лекция в аулата има протести, с което се загатва неговото бъдеще. Или пък религиозността му, неизменната сутрешна меса и среща с папата.

Вторият епизод се фокусира върху фигурата на Франческо Косига (Фаусто Русо Алези), министър на вътрешните работи по онова време и „ученик“ на самия Моро, и върху параноичния конфликт между държавника и човека. Той многократно се вторачва и вцепенява от изцапаните си ръце като Макбет и е убеден, че Моро го гледа от известната снимка, изпратена до вестниците от затворническата му килия. Политикът бяга с главоломна скорост из коридорите, той никога не спи, непрекъснато се крие в тъмен и шумоизолиран килер. Косига представя правителството, чиито методи са подслушвания и арести. Разяждан от съмнения и скръб, той използва американски журналист, както и гадател, за да открие Моро. Официалната държавна позиция е на твърдост, против изнудването на терористите за откуп.

В центъра на третия епизод е папа Павел VI (блестящ Тони Сервило), личен приятел на Моро (ще умре два месеца след откриването на тялото му). Той се опитва по всякакъв начин да проникне в сърцето на похитителите чрез речи, проповеди, откуп, за да стигне до известното писмо, в което иска освобождаване „без условия“. Павел VI следи Via Crucis от леглото си и вместо кардинали и свещеници внезапно съзира във въображението си мъченика и самотника Моро да носи тежкия кръст и всички християндемократи подредени, в мълчание, зад него. Сцената е придружена от гръмотевичните ноти на Dies Irae на Джузепе Верди.

Четвъртият обглежда двама терористи от „Червените бригади“ - Адриана Фаранда (Даниела Мара) и Валерио Моручи (Габриел Монтези), наблюдава естеството на връзката им, техните противоречиви идеи за изхода от отвличането.

Петият епизод, емоционално най-силният за мен, е посветен на Елеонора Моро (Маргерита Буй), съпругата, „която отнесе толкова много тайни в гроба си“, както самият Белокио я описва. Тя, когато Моро го няма, чака да разбере онова, което вече знае, и изкушението да сложи край на живота си е силно. Маргерита Буй предлага една от най-добрите интерпретации в кариерата си на силната, горда и твърда съпруга. Епизодът с нея съдържа смисъла на творба, която от самото начало говори за живота и любовта.

Шестият, и последен, както и първият, се връща „към цялото“, затваря кръга от Моро до Моро, за да стигне до заключението - мечтано и реално. Няма публична проява, церемония или реч, нито национален траур или държавно погребение. Семейството се затваря в мълчание и моли за тишина. Историята ще съди живота и смъртта на Алдо Моро.

Едно от многото чудеса на филма е да поддържа идеален баланс между политическия план, в който Белокио изразява много ясно споделена провокативна позиция, и личния, пълен с последователни и дори сърцераздирателни епизоди.

Едни от най-трогателните моменти са две телефонни обаждания, за да се засили допълнително усещането, че гласовете (дори тези на мислите на главните герои) придобиват първостепенно значение. Елеонора Моро звъни на вдовицата на шефа на охраната след убийството. Забележителна е човешката нерешителност на Павел VI, когато трябва да напише известната реч до „Червените бригади“ и се съветва телефонно посред нощ с отец Куриони.

От политическа гледна точка Белокио е категоричен. „Червените бригади“ - извършителите, са заслепени от идеологическа ярост. Политиката всъщност никога не е желала Алдо Моро да се върне у дома, и то жив, а дори тези, които са искали да сторят повече, никога не са правили достатъчно, включително Ватикана. И дори към тях Белокио не изпитва чувство на омраза. Напротив, опитва се по някакъв начин да ги разбере, което не означава да ги оправдае. Само един не е показан човешки, може би защото самият Моро го описва като непроницаем и зъл. Само към Джулио Андреоти (Фабрицио Контри) - тогавашния министър председател, режисьорът не изпитва разбиране или състрадание.

Светът не е готов за меката решимост и непреклонната политическа визия на този честен човек, изпреварил времената, в които е живял и умрял. Повече дори и от много популярния Енрико Берлингуер, който не е „светец“ във филма (макар да е по-добър от редица други).

„Екстериор, нощ“, с разумно дозирана драматургия от самия режисьор, проследява механизма на стаите с бутони, политическите реакции на отвличането, ужасните несъответствия между декларациите за „абсолютна твърдост“ в националната преса и проведените тайно преговори с „Червените бригади“ за освобождаването на Моро. Неговото отвличане и смърт преминават повече през човешките катаклизми на неговите приятели (или предполагаеми такива), на семейството му, на самия Моро, отколкото през политиката. Призракът му витае и днес преди всичко поради човешката драма, в която блуждаят „изгубени души“ (неслучайно в началото има афиш за филма „Изгубена душа“ на Дино Ризи).

Белокио е с остър интелект и оставя настрана гнева и импулса, разсъждава с образцова и завидна яснота за това какво сме били и сме, що е кино. Изображенията на оператора Франческо ди Джакомо са мощни и вдъхновяващи. Актьорският състав е много добре подбран и ръководен, има наистина запомнящи се, а в някои случаи и изключително изненадващи изпълнения. Алдо Моро има тялото, лицето, мимиката, бръчките, ритъма на движение и дишане, духа на Фабрицио Джифуни. Актьорът вече се е мерил с държавника и в киното с „Пиаца Фонтана, италианският заговор“ (2012, реж. Марко Тулио Джордана), и в театъра с авторския си спектакъл „С вашето подигравателно мълчание“. Джифуни е изключителен, придава на политика прекрасна, жизнена интензивност, която лесно позволява на зрителя да създаде емпатична връзка с героя.

Филмът докосва монументалното, смесва екстериора, добре познатото, официалното, с интериора, който вече не е този на затворения Моро, а неговите емоционални взаимоотношения със семейството му, с политици и партийни колеги. Това е постигнато най-вече с внушения, аналогии, редуване на въображаемото и реалното - архивният материал, новините по телевизията и радиото, почти пророческото ехо на Франческо Рози, който се готви да заснеме „Христос се спря в Еболи“ с Джан Мария Волонте, погребението на един от охраната с вдовицата, която се хвърля върху ковчега на съпруга си, и най-вече държавното погребение без тялото на Алдо Моро. Белокио избира интимността на малките неща, за да разкаже голямата История, поставя детайлите и подробностите в центъра на хоралния разказ, които по-добре от много излишни думи описват героите, определят техните действия и избор. И във всеки епизод бродят призраците (на живите), които се движат между нощни сцени, пресичат мрака и бурята, разтърсвани от съмнения и разкъсвани от мъки.

Италия отпразнува собственото си погребение. Камерата се фокусира върху очите, телата, шизофренията на общественото и католическото мнение. Нощта постепенно ще се превърне в нов ден, времето се удължава и историята ще започне да обмисля своята присъда.