Люкас Донт се завръща с нов филм в Кан, и то в официалната селекция – едва няколко години след като пълнометражният му дебют „Момиче“ (2018) грабна наградата на ФИПРЕССИ в рамките на програмата „Особен поглед“ на същия фестивал. Въпросната кинотворба получи значителна доза внимание и немалко признание, но белгийският режисьор същевременно бе критикуван, че преекспонира, фетишизира и в крайна сметка експлоатира „транссексуалното тяло“ на своя персонаж (стремящата се да стане балерина Лара), за да скандализира зрителя и да провокира по-голям интерес. Оставяйки настрана етичните измерения на този сложен въпрос, настоящият проект на Донт „Близо“ не би могъл да бъде обвинен в ненужно и фрапантно естетизиране на нечия болка. Филмът по-скоро третира персонажите си с дълбока емпатия, нежност и деликатност, въпреки че отново (макар и по-завоалирано) се занимава с ЛГБТ тема, а именно амбивалентните отношения между две 13-годишни момчета, които не са достатъчно зрели да разберат дали връзката им е хомосексуална, или чисто и просто приятелска.

Ремѝ и Лео са повече от най-добри приятели, те са „почти братя“ (както вторият настоява, когато едно момиче от училището ги пита дали не са двойка, щом са толкова близки). Те прекарват почти цялото си време заедно, често пренощуват в дома на другия, спят в едно легло, играят на собствени въображаеми игри, които само те разбират, и може би най-важното – се подкрепят безусловно. В една дълбоко интимна, но и умело дееротизирана сцена например Лео разказва на Реми нещо като преработена версия на грозното патенце, за да го убеди, че е специален и че ще стане велик музикант (обоист). В същата кратка басня обаче момчето вписва и себе си, романтично и вещаещо мрачно, като гущер, чието приятелство с птицата, макар и щастливо, очевидно (поне за публиката) ще завърши трагично. Това и се случва, когато Лео бива обхванат от параноя, че в училището му го мислят за гей и решава да се отдръпне от Реми и да запише отявлено и компенсаторно подчертано мачисткия спорт - хокей на лед. Така отношенията между двете момчета мъчително се обтягат, а крехката им възраст и липсата им на опит правят изговарянето на ситуацията сякаш невъзможно.

В съставянето на този, на пръв поглед семпъл, наративен план Донт е свършил наистина впечатляваща работа, тъй като диалозите между двамата герои, макар кратки и детски, успяват да уловят цялата им болезнена непохватност на фона на изпъкващата дълбочина на техните отношения. Тук голяма заслуга има и Еден Дамбрин, актьорът в ролята на Лео, който на практика изнася филма на гърба си, тъй като някак свръхорганично и естествено излъчва неподправена харизма и завидна емоционална интелигентност, в съчетание с трудна за рационално описание тревожност, свързана с периода на съзряване, когато човек започва да си дава сметка както за собствената си сексуалност, така и за тази на останалите. Затова и когато Реми изненадващо се самоубива, покрусен от разпада на връзката си с най-добрия си приятел, яркото присъствие на Лео и неговата борба с травмата на случилото се са достатъчни да удържат художествената хомогенност и убедителност на „Близо“ (въпреки че през последните двайсет минути всяка сцена, някак затормозяващо, се усеща като протяжно и потенциално „последна").

Като цяло Донт е заснел фина, силно въздействаща, красива (благодарение на оператора Франк ван ден Еден) кинотворба, която с почти гальовно съчувствие, но без излишен патос и сантименталност третира своите крайно раними персонажи. „Близо“ е пример за „непретенциозно", „хуманно" и мълчаливо разгръщащо се кино, извличащо с прецизност максимума емоционален заряд от сложните за навигиране междуличностни отношения, които сондира на екрана. В този смисъл Донт вече е започнал да узрява като режисьор, постепенно отстъпващ от творческите патерици на шока и скандала. Придобиването на подобна зрялост е и своеобразно отрефлектирана в „Близо“ през образа на Лео, който въпреки че се сблъсква с непрогледния мрак на загубата и последвалата липса, успява да осъзнае случилото се и дори да поеме отговорност за него (да признае на майката на Реми, че носи вина за инцидента). Затова въпреки сладко-горчивия финал посланието на филма е в основата си изстрадано светло – каквото и да се е случило и да сме направили, ако сме обичали, можем да простим и на другите, и на себе си.