Арно Деплешен се завръща за шести път на големия екран в Кан с две версии на един филм, който като атмосфера и динамика най-силно напомня на (може би) най-успешния му досега – "Коледна приказка" (2008). Първата/дългата версия на „Призраците на Исмаел“ откри фестивала, а кратката, "по-магистралната и лека" (по думите на самия режисьор) трактовка на лентата бе показана на следващата сутрин. Все още не се знае, коя от двете „авторски визии“ към проекта на Деплешен ще стигне до България, а аз самият успях да видя само втората.
Ако преминем отвъд прозаичността на фактите около филма и навлезем непредубедено в неговата своеобразна (почти) поетична материя, неизбежно се сблъскваме с типичните "своеволия" и абсурди в режисурата на Деплешен. Тези игриви жестикулации, с които той без усилие винаги успява да прелъсти и спечели публиката, придават на „Призраците на Исмаел“ (както и на почти всичко останало от филмографията му) специфична жанрова неопределеност/шизофренност, която отдавна се е превърнала в негова запазена марка. Драма, комедия и абсурд разсичат структурата на филма, за което спомага и сюжетът, конвулсивно и "незаинтересовано", постоянно сменящ посоката, в която тече, като река, която никога няма да намери своето море.
Резултатът е плачевен за всеки, който очаква завършеност и последователност, защото историята би могла да продължи да спринтира трескаво дори и след края на „състезанието“, ако режисьорът не я "препъне" в някой (на пръв поглед) напълно произволен момент. Въпросната потенциално влудяваща липса на структурираност, обаче е и най-силната страна на деплешеновата кинопоетика. Френският режисьор се протяга и смело сграбчва аморфното тяло на живота, следвайки внимателно неговите опити за "излизане извън себе си" – резките му движения, болезнени гърчове и непредвидими трансформации. Резултатът е повече от вълнуващ и убедителен, въпреки редките моменти, в които жанровият плурализъм рискува да избие в кич.
Сюжетът проследява ежедневието на фиктивния режисьор Исмаел, който работи върху филм вдъхновен от образа на брат му (който е нещо като шпионин). Междувременно същият трябва да избира между новата любовница и старата съпруга, която се опитва отново да си пробие път към живота и сърцето му, след като изчезва безследно за 20 години. Това несвоевременно завръщане веднага задейства масивна, почти невидима машинария от човешки взаимоотношения, която трескаво фабрикува емоции и екзистенциални дилеми. Целият този драматичен потенциал на сюжета e инвестиран (както в "Коледна приказка") изцяло в рамките на семейството.
За да постигне търсения ефект Деплешен понякога се осланя прекалено много на психологически клишета. Сянката, която бащата на Карлота (също режисьор) е хвърлял върху брака на дъщеря си, кастрирайки по този начин Исмаел, е една от главните причини тя да избяга или поне това се намеква. Деплешен до последно отказва да завърши, която и да е от смисловите/идейни вериги, които започва да плете със завидна прецизност и ловкост. И това също е нож с две остриета – пътят на зрителя към героите е препречен от натрапчивата невротичност на режисьора, който постоянно прекъсва техните мисли, изречения и действия.
Същевременно, обаче случващото се на екрана излъчва почти магична автентичност. Деплешен обхожда познатите/общочовешки територии, които границите на семейството маркира в живота на хората със завидна лекота. Целият чар на филма се крие във взаимоотношенията на неговите герои, които зрителят може и да не успее да разбере докрай, но в които със сигурност ще се влюби. И ще ги почувства докрай, а това е най-важното. Персонажите на Деплешен са призраци, населяващи сърцето и съзнанието на един режисьор, който ги режисира така, че да подреди пъзела на живота си. Тук са духовете на Чехов, Бергман и Фелини. Призрачното семейство се допълва и от останалите вдъхновения за филма на режисьора – Идиот на Достоевски, автобиографията на философа Станли Кавъл, картините на Джаксън Полък и лекциите на Лакан.
Актьорите са "обичайните заподозрени" за Деплешен и съмишлениците му от втората "нова, нова вълна" на френското кино – Матийо Алмарик, Марион Котияр, Шарлот Генсбур, Луи Гарел, Иполит Жирардо. Това са лицата на призраците на семейството на Исмаел, който пише нощем сценарии, за да се избави от дневните си кошмари. По този начин той режисира колажа на собствените си обсесии, избори и страхове, чийто завършен вид практически е невъзможен. И в центъра на всичко това е брат му – шпионинът княз Мишкин, който под маската на Джеймс Бонд, се оказва огледало и воайор на собствената му същност.
„Призраците на Исмаел“ е най-сложният, "ексцентричен" и труден за възприемане филм, който Арно Деплешен е снимал досега, но това е съзнателно търсен ефект. Лентата бяга от големите идеи и екзистенциално-морализаторски обобщения за живота и поради това последователно жонглира с различните си пластове и наративни нива – любовната мелодрама тип "класически триъгълник", шпионската история от международен мащаб, гротескната комедия. Абсолютно показателен е и фактът, че в крайна сметка тя има две версии, за които самият режисьор настоява, че са два напълно отделни филма. Преобладаващото мнение в Кан е, че това е възможно най-странният избор за откриване на подобен фестивал. Но това, според мен едва ли е случайно, защото със своята естетическа смелост и радикален вкус към експеримента „Призраците на Исмаел“ е част не само от настоящето, но и от миналото, и бъдещето на френското кино.
