Мишел Азанависиюс - режисьорът на “Артистът” (спечелилият през 2011 година Оскар за най-добър филм) отново показва своето за някои невероятно и вълнуващо, а за други - досадно и самоцелно умение да емулира и стилизирано да си играе с вече отживели кино езици. Този път не става дума, обаче за "вълнуващия" черно-бял свят на нямото кино, а за уникалният стил на едно от най-великите имена в историята на седмото изкуство – Жан-Люк Годар. Нагърбвайки се с тежката задача "концептуално" да играе с киноезика на легендарното име на френската нова вълна, Азанависиюс доказва категорично че е некоронованият крал на пастиша.
В „Изключителният (Моят Годар)“ са струпани всички по-дребни и по-големи детайли/особености на годаровия почерк, което на моменти може и да кара лентата да изглежда като крайно елитарно кошче за рециклиране на стари и изхабени идеи, но същевременно придава на проекта и един по крайно своеобразен начин - неустоим чар. Освен това, колкото и да е странно, се появяват, и ясни препратки, и намигвания към Уди Алън (най-вече към филми като „Ани Хол“ и „Спомени от звезден прах“) вероятно на базата на факта, че американският режисьор е играл в годаровата версия на „Крал Лир“. Като оставим настрана крещящата визия на пастиша, която на моменти претоварва сетивата с гръмките си претенции, остава болезнената история на връзката между Годар и Ан Вяземски (внучката на нобеловия лауреат за литература – прочутият писател-католик Франсоа Мориак, дебютирала в киното при Робер Бресон), която е показана под формата на адаптация на мемоарите на актрисата.
Годината е 1968, златното време на легендарния режисьор вече отминава, а Франция е белязана от протести и обсебена от революционен дух. Годар насочва своето внимание не само към академичните амвони, от които се леят евтини лозунги и маоистка пропаганда, а и към улиците на Париж, където отчаяно се опитва да си намери място сред протестиращите. Първоначално по-младата с 16 години от него Ан гледа на неговите зараждащи се радикални политически идеи и пристрастия с подчертана доза скептицизъм. Тя не може да си представи, че човекът направил с такава лекота толкова знакови и световнопризнати киношедьоври може да жертва таланта си в името на някакви временни идеологически катаклизми в социалната сфера. На Годар (в ролята сина на друг голям жив класик от епохата на новата вълна – Филип Гарел – Лу), обаче по нищо не му личи, че възнамерява да намали темпото, с което асимилира и прилага новооткритите си политически идеи. С времето той става все по-сух, схематичен и безинтересен, новите му проекти са авангардни, но до болка скучни опити за правене на маоистко кино в рамките на групата "Дзига Вертов".
Трагедията в цялата история е, че един от най-ярките таланти на френската нова вълна (движение, което поставя решаващ акцент върху значението на авторството) решава да загърби себе си (а по този начин и жена си, и киното, което прави) в името на един набор от идеи, които вместо да отразяват нуждите и вълненията на обикновените представители на "работническата класа", застиват на нивото на една претенциозна и безпомощна поза. Годар наистина няма нищо общо със света на трудещите се – той е световно известен режисьор, на когото (в една сцена) полицията (или фашистите, както ги наричат, протестиращите) му прави път, а студентите и работниците го мразят, защото в неговия образ виждат просто поредния застаряващ буржоа под прикритие.
Желанието му да се докаже/заличи в името на колективното творчество в крайна сметка отблъсква всички от него и го докарва до опит за самоубийство. В този смисъл Азанависиюс показва от една гледна точка идейния път на французина в една доста лоша светлина, но не защото го напада (както беше заподозрян от немалко кинокритици, определили филма като "фашизъм" напълно в духа на 68-а и едва ли не за поръчка на Саркози и Льо Пен), а защото на фона на уникалните качества, които притежава годаровия почерк, неговото творческо самоубийство придава още по-голяма плътност и дълбочина на видимия и без друго с невъоръжено идеологически око трагичен контекст на историята.
Самият Годар недвусмислено казва за филма, че е много глупава идея, а прожекцията на последния в Кан за малко не бе провалена от фалшив сигнал за бомба, за който присъстващите се шегуваха, че е подаден от самия жив класик на френското кино, в последен отчаян опит да се изправи срещу това, което винаги се е борел – "бездарието" на буржоазния свят и изкуство. Един от основните "морални" проблеми на лентата все пак е, че тя е направена за реално съществуващ човек, който не е починал, а дори продължава да прави кино. Стига се дори дотам в нея да се чуват гласове, че за Годар би било най-добре да умре преди разгръщането на своята идеологическа трансгресия.
Въпреки че филма на Азанависиюс наистина може да бъде критикуван по тази линия, а и по други (например - последователната и упорита главозамайваща вторичност) крайните реакции срещу него ми се струват прекалени и по-скоро форма на "самонадъхващ се" поклон на фанатиците на тема Годар към духа на 60-те. В дълбочина „Изключителният“ показва със собствен ярък стил и творчески почерк една изключителна интересна история, за това дали и доколко политиката и изкуството са съвместими и ако не - какво се случва с автора/личността, когато се опитва да прави и двете. Силата на Азанависиюс е в неговия категорично еднозначен отговор - умира.