Локвите покриват тихо леда.
А помниш ли как се целувахме цяла нощ под звуците на прибоя?
Това лято няма да се върне,
но когато ме налегне печал, си спомням.
„Нашето лято“, Валентин Стрыкало
В рефрена на „лигавата“ песен-лайтмотив от последния филм на Борис Хлебников, режисьор на фокус в програмата на фестивала Go East, Висбаден, се съдържа простичката, но често забравяна истина, че когато потънем в тегобите на екзистенцията – професионални, битови и сърдечни – единственото, което ни връща целостта и смисъла, е любовта. Или поне споменът, че я е имало.
Олег и Катя са двойка млади лекари, чийто живот е въртележка от дежурства и напивания с приятели. Мизерната панелка в краен квартал на провинциален град, която обитават, говори, че са зле платени, а замахът, с който пие той и срамът, който бере тя пред роднините, е сигурно свидетелство, че нещата между тях не вървят. Вероятно, защото Олег е „женен“ за работата си, преследван от болезнено усещане за несправедливост и потъпкана човешка етика, срещу което роптае с цялото си същество. Чувствителен и талантлив в професията, той преживява всеки пациент като лична кауза, перманентно нарушава идиотските правила на здравната система, която се интересува повече от статистическата ефективност, отколкото от човешкия живот, и разбира се, си навлича гняв. Твърдоглав и устремен до безумство, с помътнени от водката сетива, увлечен в борбата за човещина на фона на бюрократични абсурди, Олег е забравил да обича Катя, приел я е за даденост. Докато те не го разтриса с искане за развод – тихо, но категорично. Защото се е изморила да драпа към сърцето му.
Аритмията е силно нарушение на сърдечния ритъм, пише в Уикипедия. Този сполучлив избор на заглавие отпраща поне към три пласта на филма: неравните пулсации на отношенията между двамата; инфарктния ритъм на лекарското им ежедневие; трескавия монтаж, който инжектира тревога подкожно. Уж нищо и никаква история за разпадащ се брак на фона на професионални перипетии, а увлича, разтърсва, опива до влюбване. Любимият актьор на Хлебников Александър Яценко в ролята на Олег е органично достоверен в пресъздаването на диапазона между професионален хъс и личностно отчаяние, между надъханост и безсилие. Ирина Горбачова като Катя е необяснимо женствена с все момчешкото си излъчване, едновременно нежна и решителна. За нея Хлабников казва, че не е търсел актриса, която да изиграе Катя, търсел е самата Катя. А един руски критик пише за „Аритмия“ след премиерата, че не подлежи на анализ и описание, защото тъканта му е чиста емоция.
Още от общия дебют с Алексей Попогребски „Коктебел", запокитен в рядко населената руска шир, Хлебников предпочита сюжети от безвременната провинция и герои с негероична съдба и житие на ръба. Такива са меланхоличният и потънал в социалната си безпътица Льоня от мълчаливия в стил Каурисмаки „Свободно плаване"; селският предприемач Саша от „Дълъг щастлив живот", а белоруският гастербайтер в Москва Евгений от „Безумна помощ" е носител на провинциално здравомислие, макар и в мегаполисна среда. Олег от „Аритмия“ е мъченик на обикновеното страдание, който ежедневно хвърля сили там, откъдето и държава, и Бог са вдигнали ръце. Хлебников пише сценария заедно с Наталия Мешчанинова, чийто дебют „Комбинат Надежда" за северния, индустриален и накрай света град Норилск портретира сходни по светоусещане герои.
Въпреки осезаемата критика към бездушата система на руското здравеопазване, „Аритмия“ не е социален филм. Впрочем, в подредения Запад лекар като Олег системата изобщо не би търпяла. Отвъд обществения бекграунд, „Аритмия“ е дълбоко личен филм, който реабилитира смисъла на заедносттта. А финалът с прегърнатите Олег и Катя е недвусмислен: ако любовта е още жива, всичко се преживява.