"Мрачни приказки" е едва вторият пълнометражен проект на Дамиано и Фабио д'Иноченцо, но позицията му в конкурсната програма е повече от заслужена, с оглед на ударно натуралистична визия и оригиналния сатиричен патос, с който деконструира чудноватия живот, избуяващ в едно римско предградие. На мушка е задушаващият бит на просташкия дребнобуржоазен елит с цялата му наивна безметежност в един междувременно разпадащ се свят. Скритото оръжие в и без това смъртоносния творчески арсенал на братята е погледът на децата във филма. Той придвижва разгъващия се трагико-комичен сюжет напред към смъртта – единствения изход от баналното, безсмислено и лицемерно съществуване в предградието, където невинността отдавна е потъпкана от „ужасните родители“.

Всичко минава под знака на приказката, като италианците споделят, че с този проект влизат в ролята на съвременни Братя Грим, които проследяват и разказват фаталните прояви на човешко коравосърдечие, получаващи видимост само благодарение на новинарските емисии. Филмът започва и завършва с типична макабрена извадка от съвременния “медиен фолклор” – по телевизията се разказва как млада двойка удавили новороденото си във ваната и след това скочили през прозореца. Подобни барокови прояви на насилие се дължат на невъзможността за бъдеще, преминаващо отвъд двете най-общодостъпни социални положения – маргиналността и еснафската празнота на средната класа. Братята внушават, че капитализмът вече тотално е оглозгал трупа на всяка надежда за съпротива и/или позитивна промяна, а това, което е останало за идващите поколения, е една екзистенциална пустиня, в която само смъртта дава (горчив) плод.

Неслучайно в една централна сцена Бруно (баща на две от децата в квартала, които накрая ще посегнат на живота си) възторжено цитира Стийв Джобс, докато разказва как е участвал в разработването на нова марка шампоани, заключавайки самодоволно, че ако човек не се развива в кариерно отношение, всичко се обезсмисля. Непосредствено след това той кара сина си (Денис) и по-малката му сестра да извадят бележниците си и да си прочетат на глас оценките пред дошлите им на гости съседи. Както може да се очаква, децата имат “6+”  по всеки предмет освен по “поведение” (момичето има просто шестица), но Бруно отсича със снизходителна строгост, че ще трябва да положи още малко усилия и всичко ще е наред. По подобни безполезни и произволни параметри по-заможните семейства в предградието изчисляват своя успех, качеството си на живот и въобще стойността на човешкото съществуване. Междувременно по-бедните, когато не са заети да слугуват на богатите, прекарват дните си в безцелен, истеричен унес, за да потиснат чувството си за безнадеждност и да забравят отсъствието на лъжливата утеха, която голямата къща, хубавата храна и басейнът за момент могат да осигурят.

И въпреки че по думите на братята Д'Иноченцо може да излезе, че филмът заема една класически лява критическа поза, на практика дори възможността за осъзнаване на класова позиция е абортирана – (лумпен)пролетариатът пасивно и наивно съдейства на експлоатиращата го система в същата степен, в която го прави по-богатият му съсед. На екзистенциално и морално ниво няма качествена разлика между заможен и беден идиот и единствено децата във филма разбират жалките последствия от този факт. Филмовият наратив за лятната ваканция довършва картината на непреодолимите травми на (представителите на) две класи, загубили своята идентичност и антагонизъм. В един от отчаяните им опити да се изтръгнат от тази повсеместна безизходица и да нарушат монотонния ритъм на безсмислието, децата решават да взривят квартала с ръчно направени бомби, които са научили как се сглобяват в час по химия (сигурно защото са отличници). Концептуализирането на такива радикални жестове препраща към бунта на младите в творчеството на Ханеке, въпреки че за разлика от крайно обрания австриец (критикуващ по-скоро ерудирания буржоа), братята не пропускат нито една възможност да го покажат, например в едър план кривите и жълтеникави зъби на Бруно. С подобни натуралистични способи очевидно те разкриват истинската (често ялова) природа на възрастните.

Подобна приказка, разбира се, няма как да завърши благополучно и италианците може би леко се изхвърлят в желанието си да обезсърчат какъвто и да било по-лек и неангажиращ прочит на проекта им, който при други обстоятелства бихме могли да отпишем като мрачна комедия с остро социален подтекст. Краят на филма обаче е крещящо болезнен и обезсърчаващо зловещ – една сутрин децата от квартала се самоубиват в синхрон, с помощта на много отровен пестицид. Режисьорите очевидно искат да натъртят колко неотложни са проблемите ни и колко безнадеждно е да се опитваме да ги решим. Въпросът е, ако наистина единствено смъртта остава същински изход и утеха, това не обезсмисля ли изцяло главната задача на една социално ангажирана творба – да предложи алтернатива.

* На 29 февруари 2020 г. братята Д'Иноченцо спечелиха Сребърна мечка за най-добър сценарий на 70-ото издание на Берлинския филмов фестивал.