Пратеникът на Filmsociety.bg на Берлинале 2016 Анастас Пунев разказва за най-интересния от филмите, които е гледал през деня - 

Новото румънско кино си остава румънско дори когато не е съвсем ново. Щом камерата се втурне да прави близки планове на хора, събрани около леко повехнала маса, ясно е, че ще има тежки морални казуси, представени през хладна дистанцираност и с подобаващо драматични актьорски изпълнения. „Непозволено“ на Адриан Ситару не само не прави изключение, а представлява невидимо продължение на темите, вече засегнати в емблемата „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ на Кристиан Мунджиу.

Когато последният нашумя, някои от най-възхитителните реакции на западната критика бяха в посока на това, че абортът може да е интересна тема за филм. Причината е прословутият закон на комунистическа Румъния от 1966 г. за забраняване на абортите, довел до над десет хиляди жертви, починали от усложнения при незаконно извършени аборти. Но докато в „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ драмата се случваше в реално време, в „Непозволено“ тя е превърната в травма, която се възпроизвежда и дори налага нови забрани. Главата на многодетно семейство – Виктор, е разкрит от едно от децата си като сътрудник на Секуритате, отговорен за докладването на жени, опитващи се да извършат аборт по време на забраната, и това довежда до семеен скандал. Началната сцена, излагаща честно двете позиции – на бащата, който вярва, че е изпълнявал законите, и на децата, за които той е косвено отговорен за смъртта на хора, заблуждаващо внушава, че във филма ще става дума за политика.

Противоречието между поколенията остава, но отказът от комуникирането му създава нови конфликти. Едно от децата на Виктор забременява от собствения си брат близнак. И макар абортите вече да са разрешени, сянката на обществото, за което инцестът е престъпление, а не резултат от любов между двама души, е надвиснала над клаустрофобичния апартамент на фамилията. Връзките се разкъсват – между братя и сестри и между деца и родители. Но щом се удря дъното, „Непозволено“ показва разпада като пургатив. За да си кажат онова, което е трябвало да си казват много отдавна, семейството първо стига до нулата – така, както в действителност се случват промените. Независимо за какво става дума, когато трябва да признае своя провал във възпитанието си, бащата заема една и съща позиция – това не са неговите деца, не знае как са станали такива. В своя логичен и защитен обрат филмът е образец, че никога не е късно да се запознаеш с някого, включително с членовете на собственото си семейство.

Забележителното в „Непозволено“ е документалният стил, който придава едновременно достоверност и дисциплина на разказа. Сниман за две седмици с извънредно скромен бюджет и лишения, филмът в същото време е мислен и обговарян между участниците година и половина преди снимките, а това си личи при простата проверка дали нормален човек, поставен на мястото на героите, би постъпил като тях. Адриан Ситару е пестелив автор и показва само необходимото, но всичко, което показва, е необходимо.

Румъния продължава да е една от държавите с най-голям брой аборти. „Непозволено“ дава едно възможно обяснение – отскубването от една забрана мести махалото в другата посока. Зад това отскубване обаче стоят подценявани напрежения, а тяхното снемане е изцяло задача на микрокосмосите, сред които най-важно е семейството.