ЛА ЛА ЛЕНД


от
на г.

Казват, че във времена на глобална несигурност, тревога и разпад, хората се обръщат към художествени произведения, които са отдръпнали ръка от трескавия пулс на света и натискат бутона Esc.
Това донякъде обяснява огромния успех на „Ла Ла ленд“, който за момента има безпрецедентните 7 Златни глобуса, 11 номинации за БАФТА и 14 за „Оскар“, като пътьом брули всякакви други отличия.
Колкото до самият филм, трудно можем да го определим като голям или мащабен, по-скоро въздейства емоционално. „Ла Ла Ленд“ е филм за Холивуд, а Холивуд, подобно на малко дете или застаряваща прима, обича филми за себе си. И ето ни пред една екранна приказка за приказната страна, в която винаги грее слънце и която тъче мечти от разбити илюзии и превръща героите си в полубогове, но след солидно жертвоприношение. Казано по този начин звучи като клише, но в ръцете на Деймиън Шазел и екипа му клишетата се превръщат в лего кубчета или по-право в златните тухли, за които говори Андрей Кончаловски: когато материалът е добър, можеш да строиш каквото искаш. Не е нужно да разполагаш с оригинален сценарий, да разказваш нечувана досега история. Можеш да вземеш многократно експлоатирана тема, да замахнеш с вълшебната пръчица и да я превърнеш в принцеса  (Въздушният валс между героите е като в анимационната „Пепеляшка“ на Дисни). Само че, разбира се, изходният материал е друг, не тикви и домашни мишки – за да удържим сравнението докрай.

Актьорите са великолепни и то не само в танците и пеенето. Може би не е пресилено, да кажем, че киноактьорът личи в крупните планове. В тях Гослинг и Стоун демонстрират актьорска сила и чувствителност, а монтажът работи умело от общ към близък и крупен план, за да ритмизира драмата на персонажите. (Ема Стоун притежава уникалната смес от интуиция и интелект на актриси като Джоди Фостър и Наоми Уотс). Нищо ново няма да кажем с твърдението, че химията между актьорите, е изключителна. За филм като този, тя е необходимо условие. И тук нищо ново, но пък приказките са за това – да бъдат разказвани отново и отново.
 Въпреки, че в началото героите използват мобилни телефони и си отключват колите дистанционно, от средата нататък филмът се премества в условно време. Действието може да се развива днес или през 50-те. Героите са колкото от днешния ден, толкова и от 40-те и 50-те - едни от най-силните години на Холивудското митотворчество с филми като „Казабланка“ и „Бунтовник без кауза“ - за да споменем само най-ярките и явни референции във филма. След десетина години „Ла Ла ленд“ вероятно ще се гледа също толкова добре, колкото и днес.

Танците, перипетиите, любовният роман, стилизацията на образите, дизайнът на продукцията - всичко следва класическите схеми. Като зрители ние също сме в класическата роля на наблюдател, който знае повече от героите. Ние знаем, че между персонажите ще се случи нещо, преди самите те да са наясно с това. Тук няма неочаквани обрати, втори план и подтекст, който да разчитаме. Историята е ясна от самото начало. Трябва да само да се отпуснем и да я проследим от началото до края.
Какво облекчение – за момент да спрем да сме критични или иронични, да преглъщаме гузно или да напрягаме мисловния си багаж. Ура, киното продължава да е чудо и да омагьосва преситените ни сетива!
Като всеки добър филм и този ни разказва много за кинозанаята, не се притеснява да ни покаже средствата, които използва. Разкадровките са класически и могат да се използват като христоматиен пример. Оркестрацията на ролите, чак до кратката, но ефектна поява на Джей Кей Симънс, са идеално балансирани. Всеки елемент: музика, хореография, диалог са умело съчетани, за да разгърнат историята.
Освен всичко друго, Холивуд обича филмите, които връщат зрителите в киносалоните. В момент, когато можем да гледаме буквално всичко на всякакъв екран, ето един филм-спектакъл, който трябва да бъде гледан в киносалон.

Филмът си говори с миналото на киното и по друг начин… Преди снимките актьорите са прекарали три месеца в активна подготовка, пеейки и танцувайки всеки ден. За ролята Гослинг се учи да свири на пиано, отнело му е няколкомесечни всекидневни упражнения. На фона на технологиите и възможностите за ефекти, с които киното днес разполага е толкова хубаво да гледаш филм, изработен по старомодния начин, тоест от хора, без да разчита толкова на технологични патерици и пиротехника.
Всеки мюзикъл преминава през специфичен бариерен риф - първия миг, в който речта преминава в песен. Моментът, в който героите започват да пеят обикновено създава неловко усещане у зрителите и изглежда смешно. Тук филмът се отваря с песен и танц и оттам насетне преходите са плавни и естествени, без сянка на неудобство. А за мюзикъл диалогът е изключителен, нервен, стегнат, умен и забавен. Характерът на Себ е майсторски скициран в разговора между героя и сестра му (Употребяваш "романтично" все едно е нещо лошо. Имам да плащам сметки, а в това няма нищо романтично.)

Подпрян на големите филмови образци, били те от мюзикъла или от игралното кино, филмът никъде не се дави в препратките си, използва ги, за да кореспондира с опита на зрителите, без за момент да хлътне във вторичност или прекалена цитатност - служи си с натрупаното наследство и даже го полемизира чрез образа, игран от Джон Леджънд). В мефистофелското си амплоа, той задава на Себ важния въпрос: "Как искаш да свириш джаз като си такъв традиционалист. Джазът е бъдеще, а ти си заровен в миналото".
Джаз, шлагери, валсове – музиката е подобаващо добра, вероятно многократно ще си пуснете двата основни, повтарящи се мотива (Номинирани поотделно за „Оскар“ за най-добра песен).
Все още не знаем дали Холивуд ще гласува „гледайки се в огледалото“ и дали ще обсипе „Ла Ла Ленд“ с оскари. По-важно е, че това наистина е хубав филм, тръпчиво-сладък и толкова майсторски направен, че да не те е срам да си поплачеш на забележителния му финал.