Премиери
Питър Грийнауей

АЙЗЕНЩАЙН В МЕКСИКО


от
на г.

АЙЗЕНЩАЙН В МЕКСИКО

В киното Питър Грийнауей отдавна си е извоювал статута да прави каквото иска. И то да бъде посрещнато с респект и от сноби, и от истински почитатели.
Филмът му „Айзенщайн в Мексико” разглежда 10 дни от живота на Сергей Айзенщайн, един от най-големите режисьори, практици и теоретици на киното, революционализирал го из основи като език. За да покаже неговото мъжество, Грийнауей прибягва до най-парадоксалния метод - в Мексико Айзенщайн губи девствеността си в кадър, и то от мъж, продължавайки да води интелектуален разговор и да философства на всякакви общокултурни теми. Филмът показва една скандална любовна “връзка“ на главния герой, която обаче е предимно интелектуална, и в която той постепенно ще вземе превес.
Привидно лекомисленият, разпилян и несериозен образ на Айзенщайн е само повърхността на внушенията в този филм. Високият руснак с бял костюм и кафяви обувки блещи очи и върти глава като турист в цветисто Мексико, същевременно веднага сглобява кадри, ту чернобели, ту на любимия си полиекран, разсичайки на око пейзажа и хората наоколо. Нищо от случващото се не му убягва и от всичко иска да опита. Напива се, губи непорочността си, предизвиква мафията, местните власти, продуцента си, ходи гол... държи се самоунищожително, но постепенно напрежението се увеличава и доста ясно се очертава неговата истинска и подмолна драма.

Той се държи като осъден на смърт, който сам изпълнява последните си желания, и то не защото Мексико е страната на Ерос и Танатос. Всъщност сред иронични разговори, интелектуални набези върху световното изкуство и култура, воден от своя гид с име на жребец – Паломино, Айзенщайн предизвиква смъртта, защото знае, че в СССР тя го чака.
Сякаш бегло изпуснати реплики обясняват огромния натиск, на който е бил подложен в този кратък етап от живота си един от най-изявените творци на световното кино. И като всеки голям творец – колкото по-велик е, толкова натискът на властта и обществото е по-силен, толкова по-брутални и унизителни са издевателствата върху него. Сталин пуска Айзенщайн в Европа и го оставя да прави филм с Paramount в Америка, но само за да го накара да се чувства виновен – та диктаторът не пуска Маяковски и Пастернак да прекрачат границите.
Показван навсякъде като маймуна, руснакът шества из световните културни елитни среди, а в Америка вече е принуден да се снима с тълпата – дечица, работници, продавачи, за да бъде разграничен от формиращия се образ на комунистите в СССР като хора, които „ядат децата си”.  С бърз, „атракционен“ монтаж Питър Грийнауей преплита архивни фотоси със светкавични кадри, смесвайки истината и лъжата, привидността и фактите, в този сложен, изграден на няколко пласта разказ за една толкова объркана съдба.

Когато договорът с Paramount отпада, ляво настроеният писател Ъптон Синклер наема съветския гражданин да прави филм за Мексико. Там Айзенщайн се държи като непослушно дете, с онази любознателност и жажда на творците да опознават живота и доброволно да изпадат в неописуеми ситуации, за да изпитат и разберат всичко, но и с друга постепенно разбираща се цел – тъй като завръщането на Айзенщайн в Съюза е станало равнозначно на разстрел или поне командировка в Сибир. Така драматизмът в този на вид разпилян, спонтанен и артистичен филм е на второ, дори трето ниво.  Оказва се, че американците не искат Айзенщайн, а и тяхната система му е чужда – чувства се самотен и изпитва носталгия. В Мексико го обслужват по всички линии, но го гонят, докато Сталин му изпраща ултиматуми и смъртни заплахи.
Въпреки това, следен и от местната мафия, пазен от бодигардове (гидът му ги заплашва, че Сталин ще ги вземе в Сибир, ако не опазят съветския творец) Айзенщайн разбира пределно ясно, че е влязъл за малко в рая и прекарва своя отпуск от смъртта в тази красива само на пръв поглед страна.

С напредването на филма усещаме все по-осезаемо душевното му състояние. Разбираме това негово ужасяващо чувство за самодистанция и опит с хумора и духовитостта на един високоерудиран и талантлив човек, със силно оригинално мислене, да преодолее кошмарите на времето и жестокостта на творческата си съдба, да прикрие страха си и да не манифестира с куража си.
А и той, като всеки талант, е майстор на манипулациите. Затова е иронизиран от руския си екип, че за снимането на „Октомври” (познат и с името „Десетте дни, които разтърсиха света” - тази фраза Грийнауей използва, за да опише изпитаното от твореца в Мексико) е счупил повече стъкла в Зимния дворец, отколкото са счупени по време на истинската Октомврийска революция.
Но сега Айзенщайн, а не друг, е притискан от съобщения от родината си, че му взимат апартамента и не се знае какво ще стане с огромната му библиотека, че майка му е оставена без издръжка и всички го смятат за предател... Сякаш в някакъв водевил ударите се трупат един след друг. А той се смее, разказва по телефона, който се подслушва, за сексуалния си опит с мъж и красотите на гостоприемната страна. Нищо чудно, че след връщането му в Съюза криминализират хомосексуализма и изпращат за такива прояви в Сибир.
Смъртните маски, разходките из гробищата, блиц диалозите с гида, който е преподавател по сравнителна религия в университет, не само не скриват от нас, а правят по-очевиден ужаса, животинския страх на твореца. Който съжителства с маниакалното и постоянно жадно търсене на нови творчески теми – секса, смъртта, парите. Не, казва Айзенщайн, умните хора ги харчат, а глупавите спестяват, не е интересно. Властта? Май това е темата. Казват, че когато Айзенщайн се връща в СССР, престоява в лудница. Може би и затова Айзенщайн на Грийнауей се държи като Хенри IV на Пирандело, или по-скоро лудува като Хамлет. След този период в живота си, той продължава да работи на косъм от смъртта и прави филми за властта – по нейна поръчка и за самата нея. За тях ту получава Сталински премии, ту жестоки критики и покана за публична самокритика.

Филмът е озвучен предимно от приказната музика на Сергей Прокофиев. Със сходна съдба с Айзенщайн, този гений на музиката работи успешно в чужбина, но също се завръща в СССР и прави велики неща, някои заедно с Айзенщайн.
След като „Айзенщайн в Мексико” е навързал привидно безсмислените си епизоди, постепенно детайлите си идват на мястото, мозайката се запълва и човек си отговаря на въпроси, които преди въобще не си е задавал. Защо  например Айзенщайн напада министъра на вътрешните работи на Мексико във влака, защо с пистолета му е стреляно, защо краде вилици от ресторанта? За да го арестуват, както сам казва, за да остане в Мексико, и е непонятно колко дълбоко е крил плановете и страха си до момента.
Сключил няколко договора с дявола – в лицето на Сталин, холивудската система, Paramount и „независимите” продуценти, прелъстителния мексикански гид, който най-малкото е с дяволита външност, Айзенщайн тръгва към съдбата си, направо изритан от всички към нея. Грийнауей показва героя си като пределно умен (за да разбере тази своя съдба), повече от чувствителен (за да се изплаши от нея), и повече от смел (за да я приеме, запазвайки любопитството си към живота и неговите красиви форми).
„Айзенщайн в Мексико” е толкова амбициозен, дързък и безогледен именно защото разказва за дързостта на гения. Не е филм, който да харесваш, а който трябва да разбереш. Да разбереш, че съществува не само физическа, но и творческа смърт и затова хората на изкуството могат да умрат два пъти.