АГА


от
на г.

Ага“ е филм, който използва един привидно документален патос като градивен елемент за откровено фиктивна реалност.

Тази реалност гравитира около инверсията, обръщането на фиктивното в реално, и на реалното във фиктивност. Във филма една история за инуити в някакви северни далнини превръща бита, очевидно пресътворен и инсинуиран, във фикция. А сънят, пределно поетичният сън на един от героите, в провиденчески. Разгледан е днешният ни свят, с неговите конфликти, проблеми, налудничаво чувство за опасност и заплаха, в някаква като че ли изначална дисхармония или пък всъщност хармония.  А конкретната визуализация на един предсмъртен сън го поетизира и хармонизира по неочакван начин и звучи като някакъв изстрадан хепиенд.

Житието на двама души в далечния Север, в ритуала на ежедневието си, ни приканват да ги съзерцаваме, което е подвеждащо. Виждаме обширни широти, скреж на игли и ежедневно усилие, красота на снежни парцали и капани. Капани буквално и метафорично, защото улавят болни животни и отчайват до болка хората. Това са мъж и жена, с пределно изразителни лица, сдържани и примирени, но крее и някакъв конфликт. С двусмислените знаци на природата, които прокобват според мъжа апокалипсис, а според жената са извечни. Светът се е променил, вероятно и обновил, но идилията някъде се е изгубила и един от героите категорично и лаконично констатира това, а другият - жената, го омаловажава. 

Мъжът е ловец и рибар, но риба няма, домашните им животни (елените) са погубени отдавна, а кучето, на което разчита, спи непробудно. Използва всеки миг за това и вероятно също сънува. Ала жената продължава стоически да кърпи, готви, шие шапка за дъщерята, мие оскъдни съдове, посреща мъжа си с лековити мехлеми. Защо обяснява, че ги знае от майка си, нали на мъжа ѝ това отдавна е известно и вероятно е повтаряла тази реплика с години?  Защото сигурно смята, че тя трябва да е връзката не само с праотците, но и с децата. Тях ги няма, живеят далеч, разтурили семейството, и само синът идва, мълчи с обидено изражение и на въпроса на баща си за алкохола минава в оправдателен режим.

Дъщерята, Ага, на която е кръстен филмът, я няма и не иска да я има тук. Иначе кракът на ловеца боледува, а той вярва, че краката са като семейство - здрави и болни заедно. Липсва хармонията в един непривичен, но доста фотогеничен свят, който налага аналогии с всяка битовизирана реалност от ежедневието ни днес, за да я срути като привидна. Родителите, дегизирани както праотци, моржуват в собственото си битие, лелеeйки за друго. Предишното. Синът, който все пак идва на посещение в света, който го е създал, е само посредник към някакъв друг свят. А този, другият свят, във втората третина на филма се оказва убийствено реален.

Детонирайки реалната ни действителност с една отвлечена и завлечена далеч на Север представа за нея, „Ага“ впряга асоциациите ни с днешния ден като вярно куче. Аналогиите са толкова очевидни и лесни – природата се променя, семействата също, децата бягат, а сякаш родителите осиротяват.

Но филмът борави с условността, за да остави всичко на свободно тълкуване и светоусещане. Отблагодарява се на зрителите, забравили себе си в първата му част, преодолeли скуката и предоверили се на авторите и екипа във втората част. Тъкмо привикнали и приели законите на филма, сътворени от самия него в началото, към финала те са побутнати към катарзиса от едно видение на жената с име на древна богиня.

Прескокът е и жизнеутвърждаващ, и подобава на някаква извечна тъжовна мъдрост. Филмовият разказ е като някакво кукерско шествие и изгонване на злото – облечено в кожи, страховито, заплашително и мразовито. В началото кротко и шеговито, после шумно и апокалиптично, а всъщност само част от кръговрата на доброто или на злото, то е едно и също.

„Ага“ е фестивален филм, добил много награди, някои от които наистина стойностни. За режисьора и съсценариста му Милко Лазаров, той е едно естествено продължение на най-интригуващото от предишния му филм „Отчуждение“ – там природата бе персонализирана, демонизирана и след това иконизирана по същия начин.

„Ага“ респектира с това, че тържествуват преодолените страхове на авторите да създават и визуализират светове, които са колкото измислени, толкова и твърде буквални. Той показва, че най-големите ни кошмари са реализирани отдавна вече в действителността, но могат да бъдат възприемани поетично и метафорично.

Визуалните средства, използвани във филма, са адекватни на този всъщност донякъде сложен замисъл. Изразителни лица, сегменти от екзотична среда, ритуални, чак потайни дейности, скъпернически диалог, смела режисура, задълбочена драматургия, стабилна камера, актьори с телепатично превъплъщение – стига да успеем, има на какво да се насладим. Но вероятно на доста зрители ще им липсва тяга в първите две трети от действието.

Милко Лазаров споменава, че същият филм може да бъде сниман и в Родопите, примерно, с подобен успех и цели. Но пренасянето на действието на Север универсализира филма конкретно за българите.

Класиката „Нанук от Север“ (с всеизвестен инсценировъчен замах, но огромно влияние върху развитието на киното, най-вече документалното) вдъхновява Милко Лазаров и както той сам оповестява, „Нанук“ е и работното заглавие на „Ага“. На един друг, класически филм, „Голият остров“, също е направен реверанс. И там имаме четиричленно семейство, впрегнато като добитък в усилието си да оцелее. Но докато в „Голият остров“ синът не успява да се освободи от алкохола като зависимост и погива, тук естественият цикъл на живота е спазен.

„Ага“ започва с инструментално изпълнение на екзотичен северен инструмент, а привършва със симфония, най-добрата на Малер. Изпълнителката от началото, предрешена като ескимоска, намигва на зрителите, а във финала въплътеният в реалност кошмар на един от героите триумфира като катарзис или буквалност. Въпрос на отношение.

Аз лично бих предпочел в аналогиите и изящната си асоциативност „Ага“ да отива по-далеч и по-дълбоко от скъсването и възстановяването на връзката между деца и родители, от кръговрата на семейните връзки. А в художествен план да не обиграва класики и да спори с тях и да се позовава, а да създава.

Отправени към „Ага“, такива претенции звучат условно, уклончиво, но този филм така любвеобилно се изплъзва от пръстите ви, насища ви и ви провокира, че сякаш изобщо не се нуждае от нечии забележки - и още по-малко от нечии прехвалвания.