3/4


от
на г.

След фестивални трофеи от висок порядък, „3/4“ на Илиян Метев е на българските екрани, претендирайки с право за цялото наше внимание и разбиране.

Това е първият игрален филм на режисьора, предшестван от също подобаващо оценени и възхвалени документални филми. Но той е така замислен и създаден, че да елиминира всякакви предубеждения – както респекта от взети и невзети награди, така и съмненията около капацитета на българското кино и възможностите му да се занимава с най-същественото, съкровеното и важното по естествен, непредубеден и задълбочен начин. Създава впечатление, все едно започва разговор, който никога не е воден  истински, а във филма всеки от героите постоянно провежда в съзнанието си в невротичен и пречистващ транс.

Насред дребнотемието или порива към самодоволни имитации на кино в наш и световен мащаб, тук се уединяваме с творба, която използва всичко това, което нямаме, липсва ни, недомечтано е или онова, което ни влудява или вдъхновява, като предмет на разказа и основна черта в облика на героите и мотивацията им за жизнено съществуване. Не е толкова важно точно какви са, по-съществено е какво правят и мислят, най-вече какви искат и копнеят да бъдат в най-величавата версия за самите себе си. На някои от тях всичко им предстои, братът и сестрата, на други – майката, бащата, учителката по музика, е сякаш вече минало. Драматизирано е недостижимото, не ежедневното и констативното. Ежедневното е използвано само като лайтмотив на вечното движение по ръба – между бездната и пълното пропадане в живота, или възторгващото извисяване в сферите на невъзможното, което винаги стои като някакво обещание и го има за всеки. Филмът подхвърля във въздуха като жонгльор ту важното, ту пределно ясното, готов да счупи и изпусне едно от двете за сметка на другото. За да подири и всъщност умело пресъздаде онази амплитуда на човешкото съществуване, която го прави ежедневен катаклизъм, под привидността на до болка позната монотонност и безсмислие, да изнамери в него духовния порив.

Стил и проявление на най-същественото са паузите в диалога и действието, недочутите и повторени реплики и обратите в разговорите между главните герои, пропуснатите музикални изпълнения (за сметка на настройката за тях), отчаянието и отегчението от истинската проява, която би трябвало да е откровение, недовидяното и непоказано от камерата в дъното на мизансцена, избегнатите параметри на семейната истерия. „3/4“ ни въвежда в някакви примрели от злоупотреба пространства на изкуството, с порядъчна чистосърдечност и свежест, за да ги съживи или доубие сякаш завинаги.

Така че това далеч не е минималистичен филм, напротив. Говори за твърде сериозни неща, само че на език, забулен с преголяма доза естественост и достоверност. Претенциите на филма са и във формата, и в съдържанието и той ги заявява с неочаквана екстазна задълбоченост. “Умен, но лек като перце филм за отношенията в семейството“, го наричат във „Варайъти“, но филмовият разказ използва отношенията в семейството само като претекст за водене на „големия“ разговор, от който всички имаме нужда, но отдавна сме спрели да го очакваме. Разговорът за днешното ни време и идеите за мястото на всеки от нас в него като възлово, гранично с мистерията, както и с най-низшата материя. Семейството е само лоното на дебата, тренировъчна площадка за проявленията на всевечния спор за смисъла и грубата сметка в живота, за търсенето на опиянението от него и протакането му в някакво всевечно очакване.

В „3/4“ всеки от семейството в загадъчното трио баща-дъщеря-син изпълнява някаква роля, някакви извечни, общо взето неблагодарни архетипни функции, и копнее за друго, съзнавайки обаче отговорността на собствената си житейска роля в момента. Бащата реже със самоотвержена ритмика домати за вечеря на оредялото семейство, но отмества очи уклончиво при най-малкия повод за силни думи или прокламации. Братчето е дразнител, провокатор с почти идеални цели, а сестрата се концентрира ежеминутно, защото е пианистка с бъдеще. Пълна с нетърпение и неистово желание да участва в грандиозни достижения с цената на всичко, без да се пазари или позволи на някой да й попречи. Но това, което се случва наоколо, й убягва, житейският провал я дебне твърде осезателно, около нея е пълно с човешки развалини или смъртна умора – поне така й се струва. Неудачници, като родителите й, хора без цел и призвание, като брат й. Други, постигнали нещо съмнително и посредствено в контекст, който не я интересува, й дават музикални съвети със стойността на шаблон. А изпълнението на Рихтер, което тя слуша като проповед и изповед на истинския артист, си остава недостижимо за нея. Тя го разбира, усеща, но не иска да го имитира и пропада в тишината – спира да свири. Гледа обречено клавиатурата, жертва на собствената си присъда, но и на по-висш дори и от нейния критерий.

Всъщност именно 3/4 е тактът в музиката, в който всяко от времената има своя водещ момент, останалите две са длъжни да се съобразяват и затова вечно нещо не достига. Този такт е присъщ както на малко механичния ритъм на валса, така и на мистичния плам на фламенкото, изискващо онова смътно нещо, без което изкуството няма смисъл, наричано от някои „дуенде“. С други думи, тази духовна тревога и тръпно желание за потрес и безумно проникване, които намират съвършенството дори отвъд и над занаята и ловкостта на майсторството, подчинявайки живота и изкуството на някакъв по-висш, почти мистериозен, но вдъхновяващ принцип. Във филма той е назоваван сърце, самочувствие, енергия и липсва почти на всички.

Ако всичко това изглежда отвлечено, абстрактно, то режисьорът и съсценарист Метев го показва именно като истинския ад на нашето привидно безлично ежедневие, подклаждан от ежедневния мъчителен и тревожен въпрос в основата на съществуването на всеки – млад и стар, учен и недоучен, талантлив и бездарен. Дори малцината герои на филма – две момчета, брат и сестра, студент, учителка, баща -  да умеят да артикулират, или обратното, да скриват висшите си пориви, във въздуха трепти и жужи някакво върховно напрежение. Мержелее се обещание за сила или пагубно поражение, витае страх и очарование, способни да споходят всекиго, независимо на кое стъпало от живота се намира. Но нещо трябва да се случи или да бъде до болка копняно, за да бъде преобразен животът в екстаз, заразителен и за другите и така да му придаде някаква върховна ценност.

А иначе филмовият разказ започва притворно с момчешки щуротии в двора на училището, на които Нико е поръчител и идеолог, но е и достатъчно умен да не участва всеотдайно в тях. После идва беседата, иронична и наукообразна, на баща му, професора, с негов студент по физика. Младежът роптае - срамота е учените толкова векове да не са открили какво е черната материя. Ние решихме, продължава той, да се събираме всяка седмица в различна кръчма, което после се оказа неконструктивно, и да разрешим най-после въпроса. Студентът - смешен, отчаян и нетърпелив - си дава педантично сметка, че стои на едно място, не се развива и търси кардинални решения, които стигат и до пълен отказ от научната дисциплина. Преподавателят се опитва да го насочи към чужбина, но напразно. Изтерзан, с уморено лице, изхабен от сражения с недостижимото, професорът е скъп на съвети. Просто подхвърля алтернативни решения, за да не зачерква възможности, в които вероятно сам се принуждава да вярва насила. Неговата дъщеря, сестрата на Нико, пианистката Мила, прекалено ясно си представя всичко – печели конкурс на известен преподавател-професор и учи музика в Германия, докато стигне до световните сцени и ги покори със замах. Но свиренето й е далеч от съвършенството, въпреки усилията на прекалено благата й учителка, която я разсейва или стимулира с приказки за енергии или спомени за велики музиканти, държали се като деца, но творили със съзнанието на гении. Опитите на по-малкия й брат с драченето си да я оживи, размърда и извади от вцепенението, в което е попаднала, е нервиращ и неуспешен. Всъщност всички наоколо искат да й помогнат, обясняват й за сърцето, през което трябвало да мине музиката, че й липсва самочувствие и увереност, въпреки таланта и техниката, а тя вече е само нерв. Стои парализирана, въпреки силата и илюзиите на младостта за победа, преврат и възнаградени амбиции, защото интуитивно разбира големия риск, който иска да поеме – не да се занимава с музика, а да взриви света с музиката си. Ако студентът по физика се отказва от черната тайна на материята, Мила сякаш се стреми към подобно предизвикателство, знаейки, че не е готова, но само то има смисъл.

Между другото, именно като черни звуци описва дуендето в славното си есе Лорка. „Тези черни звуци са тайната, корените, които се забиват в чернозема, и всички ние го познаваме, макар и пренебрегван от всички ни, но оттам идва същността на изкуството.“ Така и Мила тъпче на място в достойния си, пророчески, но прекалено обмислян порив да постигне трудно достижимото, а хората около нея се лутат да й помогнат, като скрият истинската бездна, в която тази голяма битка може да я повлече. Даже поканените от преподавателката добронамерени слушатели да присъстват на свиренето й, за да й вдъхнат увереност, са безсилни. Фрази като „да ти мине през сърцето“ не помагат в такива висши категории за пълна отдаденост. Те кънтят на празно, както и основният голям поток на днешното изкуство, който спокойно минава и без такива неща като сърце, неистовост, обреченост или безсмъртен екстаз. И Мила инстинктивно усеща, с цялата сила и проникновеност на младата си, неопитна и невинна душа, колко е непостижимо и необходимо нещо страшно важно. То е важно и за нея, и за другите, затова и иска да го прояви на подиумите на света. Но все още е толкова млада и наивна и толкова готови и погрешни представи са се вселили в душата й, а тя ги следва робски, привидно независима и нечувствителна към съвети и поощрения.

Понякога най-голямо влияние за развитието на музиката като изкуство оказват именно почти незнайни изпълнители, автори или музиканти. Които в някакъв отчетлив миг на върховно стълкновение с вътрешната си сила, с нещо, което идва от петите им, се сблъскват с трансцеденталното, тръгвайки от глъбините си. Както казва Лорка, събуждат се най-малките клетки на кръвта, като преди това музата е изритана.

Това с цялото си същество Мила сетивно подозира, предусеща, но не е ясно дали ще й бъде достатъчно. Тя съзнава, че има нещо голямо, страшно и непреклонно, което й убягва и е недосегаемо, но тези около нея разбират, че едва ли професорът в Германия ще й го поднесе и дари. Как да се изрази тази тънка сложност на живота, която може да направи гениите смешни и недостойните способни да се допрат за миг до съвършенството и да го разберат?

Дори притежаващата „дуенде“ велика Елеонора Дузе, пак според на Лорка, издирва неуспели творби и неизвестни автори, за да порази всички с неизхабено и непознато пронизващо вдъхновение, което не зависи и не се ръководи от прочутостта, лаврите, възрастта, народността, дори техниката и умението. Талантлив и всепризнат изпълнител или творец може да сътвори истински боклук, а неизвестен да бъде споходен от чудото и да го сътвори публично. Ала не само ние днес сме свикнали на сурогати от признати таланти и оставаме глухи за истинските постижения – това е традиция.

Как обаче филмът на Метев изтръгва от една обичайна история за семейство, което е в банална криза, симптомите на величава екзистенциална драма? От всичко може да се направи изкуство, дори от споровете на маса в малко панелно жилище до парка. Кухнята, спалнята и прозореца на детската стая да са декор със сценографски размах и дълбочина. „Защото с дуендето е по-лесно да се обича и разбира, а че ще бъдеш обичан и разбиран с него, е сигурно. То ходи по ръба на нещата, обича раната и се приближава до местата, където формите се сливат в един копнеж, по-силен от техния видим израз“, дефинира Лорка.

В цялата форма и фабула на филма нещо не достига и нарочно и неотменно е подчертавано почти като някаква необходимост. Майката я няма – работи в чужбина или са разведени в бащата, само разбираме, че е тъжна и Ники трябва да я весели. Визуалните липси са още по-интересни и стилни - уличните перипетии в хлапашкия живот на момчето са проследени само чрез лицето му и неговите реакции, както и чрез звука – шумното давещо нападение на кучето, битката с други хлапетии с камъни, изоставането от приятеля, посрещнато само с бегла гримаса и мълчание от Ники. Почти отсъства в кадър и истинското свирене на Мила – по-скоро виждаме отказа й от такова, освен подготовката, както и срива след нечутото от нас изпълнение. Елипсите в действието се спохождат от красноречиви елипси и паузи в диалога. Участниците в него или не се чуват, или не внимават и молят за повторение на репликата, което изведнъж й придава друг смисъл и стойност като лайтмотив и нервира принудения да я повтори. Грозната семейна сцена, несправедлива и безумна, както повечето неща в семействата, завършва с бягството на Ники в гората на парка. Баща му и сестра му, която вече е заявила, че не го понася и нищо не изпитва към него, бродят разтревожени докато съмне. Тук семейната криза обаче не прераства в трагедия, защото драмата е другаде, духовна е и по-значима. В този епизод единствено осветлението, слънцето и поведението на тримата, които се готвят за изкачването на кратка, но трудна стръмнина, ни показват, че е дошъл следващият ден и те са се помирили.

Прескочена е развръзката, следва нова стръмнина, за разнообразие този път в планината. Както и вероятно ще дойде нов шанс да се открие онази секретна, черна материя или сила, която кара кръвта в петите да кипне и да прелее и в другите като огън. Защото човек и да не разбира от кино, музика и каквото и да е, обича онези, които овладяват тази сила дори за миг. Както и усеща онези, които мамят, че я притежават завинаги.

С една дума, този филм навява много мисли, идеи и асоциации с неподозирана сила. С изненадващо майсторство сблъсква мощта на изкуството за проникновено вдъхновение с възможността това да бъде мерилото и метрономът на живота.