ШОН БЕЙКЪР: ЗАБАВЛЕНИЕТО Е МНОГО ЕФЕКТИВЕН ИНСТРУМЕНТ ЗА ОТПРАВЯНЕ НА ПОСЛАНИЕ


от
на г.

ШОН БЕЙКЪР: ЗАБАВЛЕНИЕТО Е МНОГО ЕФЕКТИВЕН ИНСТРУМЕНТ ЗА ОТПРАВЯНЕ НА ПОСЛАНИЕ

Няма и ден след една от прожекциите на “Проектът Флорида” в рамките на София филм фест чакам да ми дойде редът за интервю в “Гранд хотел София” и се заговарям с пиарката на Шон Бейкър, която с най-каменната физиономия разправя, че зверски я цепи главата, че Бейкър още го изтезава часовата разлика, че са обиколили вече пет милиона фестивала и че изобщо всичко е в реда на нещата. Пита ме как ми се е сторила дискусията на прожекцията предишния ден и все така каменно отбелязва, че въпросите навсякъде са едни и същи: “Какво е да се работи с деца?”, “Какво е да се работи с Уилям Дефо?”… Отвръщам ѝ, че един човек попита за хеликоптера във филма, което беше интересно, и тя веднага отговаря: “А, да, и за хеликоптера питат постоянно.” Разбъбряме се за филмите – пиарката харесва повече “Проектът Флорида”, аз – “Мандарина”. Казвам ѝ, че не съм съгласен с едно изказване по време на дискусията – че Бейкър набляга на реалистичното за сметка на естетичното, – защото филмите му може да имат документално усещане, но същевременно са красиви, смешни и много артистични. Признавам ѝ, че за пръв път в София идва режисьор, когото истински харесвам, което не разкеменява изражението ѝ, но пък ми спечелва дивиди на “Принцът на Бродуей” и десет минути отгоре от предвиденото време с Шон Бейкър. Йес! Влизам при него – изглежда скапан, но отговорен. Малко ми е мъчно, че ще го мъча, та за компенсация вадя бурканче шипков мармалад и му го подавам. Доколкото му позволява часовата разлика, той се трогва и разправя, че е ял такъв сутринта и много го е харесал. Питам го какво друго е ял и той възторжено ми описва нещо, което звучи като гола препечена филия.

Можеш ли да обясниш защо те интересуват секс работниците? Самата индустрия не е основната ти тема, но това е заниманието на главните герои в последните ти три филма.

Мисля си, че е дори по-широк интерес, към сивата икономика изобщо и към тези, на които им се налага да прибягват до нея, защото няма как да работят в редовната. А секс професиите очевидно са нещо, което вече е на следващо ниво по отношение на саможертва, защото бива използвано собственото ти тяло. Аз вярвам в декриминализирането на секс професиите, определено съм съгласен с това и напълно подкрепям позицията на “Амнести Интернешънъл” по въпроса. Но ако наистина седна да анализирам този свой интерес, мисля, че ме вълнува на чисто човешко ниво. Питам се дали аз бих направил същото, тъй като това е невероятна… жертва не е правилната дума, но определено е нещо, което те обзема изцяло, физически. И това е нещо, което лично ме интересува, нещо, което все още съществува до този момент през 2018-а и до което хората се налага да прибягват.

Много ми харесва начинът, по който третираш тези социални проблеми. Гледал съм доста филми, които целят да отправят социална критика, но не успяват да предадат посланието си, защото са или твърде директни, или твърде мрачни, или твърде монотонни. Твоите политически послания обаче са фини, завоалирани под забавни истории. Може ли да поговориш за тази връзка между послание и забавление?

Според мен забавлението е много ефективен инструмент за отправяне на послание, особено в сферата, в която аз работя, киното. Защото основното, което хората търсят, когато си мислят за филми, е бягство, особено след дълъг ден на работа или може би дълъг ден в училище, последното нещо, което би ти се искало, е да отидеш на кино и да имаш чувството, че някой те насилва да научиш нещо или ти тика убеждения в устата. Средството е много важно и това го открих почти случайно с “Мандарина”. Направихме го почти като комедия, а в същото време той имаше реално въздействие върху хората, което е чудесно. Толкова много хора от цял свят ми казаха, че вече гледат по друг начин на транс общността, че проявяват емпатия към хора, с които никога не са подозирали, че биха се свързали. Но ето че се свързват с персонажите и това ги кара да преосмислят начина, по който съдят хората, и това е чудесно, чудесно. Така че да, забавлението може да е фин начин да предадеш послание, точно както ти каза.

Това ми напомня за една твоя лекция за БАФТА, която гледах…

Трябва да ти кажа за нея… С всичкото това пътуване, не разполагах със 100% време да се подготвя подобаващо.

Според мен беше чудесна. Говори подробно само за една специфика на писателския си стил – как разкриваш нещо за персонажа по средата на филма, което принуждава зрителя да преоцени и човека, и историята. И така се постига ефектът на преосмисляне, който спомена.

Всъщност след тази лекция започнах да се замислям за любимите си филми, които са имали най-силно въздействие върху мен, и осъзнах, че такова разкриване е налично почти във всички тях. Например в “Харолд и Мод”, където разбираш, че тя е оцеляла от концентрационните лагери, почти след три четвърти от филма.

Това ме замисли за друго. Ние виждаме разкриването на персонажите и начинът, по който гледаме на тях, се променя, но самите персонажи не се променят, нито пък, както казваш ти в лекцията, сюжетът. Струва ми се (и може да не съм прав), че твоите персонажи рядко се развиват в рамките на филма. Те приключват историята както са я започнали. И в общи линии имаме едни много интересни маргинали, които си вършат техните си занимания, преминават през нещо драматично и реагират на него, но никога не претърпяват трансформация. Ти ги оставяш да бъдат това, което са, и не изискваш от тях да се променят. За мен това е много приятна и възхитителна характеристика, защото не е никак лесно да разкажеш добра история по този начин.

Да, странно е, защото във филмовите академии или в сценаристките програми говорят как персонажите трябва да се променят. Да се случи голяма промяна. Аз се опитвам да се боря с това. Но може би “Принцът на Бродуей” е някакъв противовес, не твърде много, по-фино е, но там има промяна, която вероятно е принудителна, ще видиш.

Наскоро четох лекцията на една журналистка, която казва, че литературата не успява да отвоюва за себе си разговорната част на човешкия живот. Това действително е проблем на фикционалното разказване, който ти според мен успешно преодоляваш. Твоите истории са измислени, но ти се фокусираш върху разговорното, променяш сценария в движение, използваш непрофесионални актьори и ги подтикваш да импровизират. Оставяш обектът да диктува историята, а не обратното.

Да, така е. Истинските разговори са страшно важни. В самолета насам гледах последния филм на Клер Дени, който беше в Петнайсетдневката на режисьорите в Кан, Let the Sunshine in, с Жулиет Бинош. И просто осъзнаваш колко липсващо е това в киното. Всичко е толкова нагласено напоследък. Мъчат се да съберат разговорите в три изречения и често персонажите задават въпроси един за друг, които са толкова неестествени, просто за да се предаде информацията и изложението на публиката. А на мен такива разговори не ми се случват никога, никога не ми се случват такива разговори, моите обикновено се въртят около това дали кафето ми е вкусно, сещаш се, това е истинският живот. Според мен има други начини за предаване на информацията и изложението. И не бива да се позволява на това да уврежда разговорното, защото така ще загубиш публиката, дори да е на подсъзнателно ниво, ще я загубиш. И те ще спрат да вярват на персонажите.

Стивън Содърбърг казва, че ще му е много трудно да се върне към традиционното снимане, след като му е било толкова удобно да заснеме последния си филм с айфон. Ти как направи прехода от “Мандарина” към “Проектът Флорида”?

Аз не съм съгласен с него. Според мен е привилегия да оставиш съдържанието да диктува техниката, а не обратното. И… Виж, аз обожавам Кристофър Нолан, Пол Томас Андерсън и Куентин Тарантино, но същевременно не мисля, че е необходимо да се използва само една техника, защото това е просто самоограничаване. Колкото повече техники, толкова по-добре – по-широко платно. Може да съм направил скица с молив на хартия, после да ми се прииска да нарисувам маслена картина на платно, а след това – графити на стена. За мен беше доста лесно да се върна към 35-милиметровата камера, защото гонех естетика, която не бих могъл да постигна дигитално, колкото и да се мъча. Освен това за мен е важно да оползотворявам предимствата на дадена техника. Така че с 35-милиметровата исках да се възползвам от сочността на образите, от великолепния ми оператор, който умее да рамкира така, че сцената изведнъж става невероятно красива. Освен това камерите създават по-голяма дисциплина и всички на снимачната площадка са много по-концентрирани. Това всъщност помогна с децата. Всички ми казваха, че ще е кошмар да използвам 35-милиметрови камери с децата, но според мен се получи по-лесно, отколкото щеше да е с дигитални. Така че трябва да търсиш ползите, това е много важно.

Друго нещо, което много ми харесва във филмите ти, е музиката. Интересното е, че тя някак си все се разминава с образите, които виждаме на екрана. Например в “Старлетка имаме история, която изглежда груба, и персонажи, които изглеждат цинични, но те са озвучени от мека, поетична музика, която ни насочва да видим нежността и тъгата в тях. Същото нещо го има и в края на “Мандарина”, който иначе е озвучен с напрегната и шумна музика. Би ли поговорил за тези свои избори?

Обичайно взимам тези решения чак в постпродукцията, всеки път е така, просто седя с образите и решавам какво ще ги допълни. Понякога те изискват силен ритъм, но за “Мандарина” не го бях осъзнал, преди да започна да монтирам. Иначе в „Храна за вкъщи“ няма никаква музика и всъщност бях много доволен и горд, че успяхме, поне така си мисля, да предизвикаме емоционални реакции у публиката, без да я манипулираме с музика. В “Принцът на Бродуей” пък има един циничен момент, в който музиката е умишлено изкуствена, защото филмът е за изкуственото, те търгуват с контрабанда, всичко е фалшиво, и това е търсен ефект. Мисля, че “Старлетка” е най-искрен в това отношение, там има мелодична музика, която, както ти каза, изважда нежността от ситуацията. Така че не знам, странно е, различно е за всеки проект. Не исках да слагам музика във “Флорида”, защото имаше твърде много в “Мандарина”, не твърде много, но доста, а според мен музиката трябва да прави впечатление. Не искам да критикувам чуждите стилове, защото всеки си има собствен, но когато музиката започне да се превръща просто в шум, тогава не виждам основание за нея, не виждам ползата.

Да, или когато музиката повтаря емоцията на действието. Това също ми е много скучно.

Точно. Обаче би ми се искало да работя с… Сестра ми всъщност е музикантка, тя озвучи един къс моден филм, който направих за Kenzo, и свърши чудесна работа. Много харесвам… Как му беше името? Джони от Radiohead, който направи музиката за “Невидима нишка”.

Джони Грийнуд.

Това беше много интересно.

В лекцията си за БАФТА споменаваш нещо, което изглежда незначително, но ми направи впечатление – че продуцентите на “Мандарина”, братята Дюплас, са ти дали пет месеца време между снимането и монтирането. Замислих се как някои от любимите ми филми са правени без или почти без времеви ограничения и по някакъв начин им личи, че някой се е грижил за тях сравнително дълго. В същото време ти си получил само 35 дни за снимките на “Проектът Флорида”, а си искал 60.

Това е смешно, защото на обяд си говорихме за същото. Този месец ще водя майсторски клас в The New School в Ню Йорк, където ще говоря за микробюджетно снимане и как могат да се намалят разходите. И едното нещо, което ще им кажа, е, че лично за мен последното, от което бих пестил, е времето. Не съкращавайте дни, защото времето всъщност е едно от най-ценните неща, може би заедно с кастинга. Има други начини да се спестят средства, които биха ви спечелили повече време. Не мисля, че някой от филмите ми е сниман бързо. „Храна за вкъщи“ отне 30 и няколко дни, “Принцът” беше 30, “Старлетка” беше най-стесненият и стана за 23 дни, по същия начин беше и “Мандарина”. Нужно е време, в което актьорите да поживеят в образите, защото тогава това се забелязва на екрана. Трудно е да се определи кога точно се случва това, но винаги се вижда, когато актьорът е поживял известно време в обстановката и персонажа си. И тогава е малко по-достоверно. А понеже аз и монтирам, имам нужда от известна дистанция. Ако просто предавах материала на друг монтажист, в идеалния случай щях да му го пращам още по време на снимките, за да започне веднага да го сглобява. Но тъй като аз монтирам, колкото повече се отдалеча, толкова по-добре, особено защото филмите ми са емоционално изстискващи. “Мандарина” например много ме изстиска, защото в този свят има непрекъсната драма и приятелите им постоянно срещаха какви ли не неприятности. Всеки ден се прибирах с натежало сърце. Трябваше ми известно време след снимките и много се радвам, че братята Дюплас проявиха разбиране.

Любопитен съм как се финансират независимите филми в Щатите, в частност твоите, за разлика от студийните.

Аз платих сам за всичките си филми до “Старлетка”. “Принцът” беше… Не, това не е вярно… Първият ми филм беше най-скъп, 55,000 долара. Тези пари ги спестявахме. За късмет тогава правех един телевизионен сериал и в общи линии всичките ми приходи за годината вложих в “Принцът на Бродуей”. След това всичко идваше от частни спонсори. Има няколко фонда за кино към местни съвети по изкуството или местни правителства, които разполагат с бюджет за изкуство, но много малко. Има такъв фонд в Тексас, в Сан Франциско, но тогава трябва да включиш тези региони във филма си или пък да си техен жител. Основно се разчита на частни инвеститори, които са богати и им се ще да се позабавляват, тъй като индустриите, в които те са натрупали състоянието си, не са много забавни и сега на тях им се иска да правят филми, да отидат на червения килим и така нататък. И трябва да търсиш тези хора. А те съществуват, има агенции, които ти помагат да ги намериш, попадам на тях и като обикалям по фестивали, има и страхотни продуценти, които ти докарват подходящите хора. Така се случва. Сега, неприятното нещо в тази работа е, че, както знаеш, независимите филми рядко печят много пари, най-често губят, и е страхотно, когато филмът просто си избие вложенията. Затова обикновено отношенията ти със спонсорите са еднократни, това е тъжното в цялата история, те са в играта само за известно време и могат да си позволят само една или две загуби, преди да осъзнаят, че е лоша инвестиция.