УЕСТЪРН


от
на г.

УЕСТЪРН

Има едно прочуто изречение, с което Факундо Кабрал – прекрасен поет с китара, разстрелян показно в Гватемала преди няколко години – описва родната си Аржентина. “Младите се мислят за американци, а старите – за европейци. Как, според вас, я кара такава страна, в която никой не се чувства на мястото си?”. Спомних си го, докато четях имената от финалните титри на “Уестърн” на Валеска Гризебах: най-яркият от възрастните българи се казва Сюлейман, най-симпатичният от младите – Кевин. Цял тон история, културна пъстрота и специфично настояще се съдържа в този дребен факт. Само дето във филма той е подминат и двамата са “побългарени” на Адриан и Ванко, докато другите главни герои са оставени с реалните си имена. Това, разбира се, никак не е от значение за цялото начинание, но ми се струва симптоматично за него по следната причина: волно или неволно “Уестърн” прескача дузина златни жили, докато да копае безцелно ту тук, ту там в рудника на баналното. Златото проблясва от време на време, трèската за злато е обявена още от заглавието, но практически всичко, от което могат да изскочат искрите на епичното, остава недокоснато.

“Уестърн” е един от най-стойностните и красиви германски филми от много време насам, защото на границата на Европа той се отваря за целия свят...”, писа FAZ. “Всичко е разказано от бригада работници на българо-гръцката граница, изиграни от истински работници. Може да не звучи като да е най-доброто от германската кинопродукция за тази година, обаче е...”, писа Spiegel. Отзивите в родината на Гризебах са горе-долу в този дух, а тези извън нея са и по-възторжени: “Уестърн” е като роман, в който всеки поглед и жест е разгърнат в десетки изречения, за всяка ситуация са подбрани редки епитети и синоними... смешен... освежаващ клишетата”, предава руското радио “Свобода”. Родена в Бремен през 1968-а, със солидно висше образование (филология, философия плюс виенското Filmschule), дотук Гризебах има само един пълнометражен игрален филм. В интервю по повод втория, продуциран от Марен Аде, тя самата го описа така: “Уестърн” разказва историята на група германски строители, които отиват на границата между България и Гърция, за да правят водна електроцентрала. Дивият пейзаж събужда жаждата за приключения у мъжете. Между бригадира Винсент и новака Майнхард започва напрегнато съперничество. И двамата са около 50-те и са убедени, че животът им дължи нещо по-специално. Когато откриват близкото село, то става декор на техния сблъсък...” В същото интервю Гризебах обяснява, че когато се е замислила кои мъже в съвремието приличат на героите от уестърните, бързо се е сетила за хората от строежите: “Те имат специални дрехи и затъкнати в коланите си инструменти, а езикът на тялото им казва: виж ни!”.

Идеите на авторката са смислени и добре насочени, същото важи и за избора ѝ на главно действащо лице: Майнхард с жилавата фигура, красивите очи, благодатния релеф на бръчките, мътното минало на наемник и лекотата, с която цялото му тяло минава от колебливост в решителност и обратно. И ето, започва филмът. Винсент, Майнхард и останалите пристигат в България. Мястото е бедно, но природата е красива (“Рай!”, възкликва Майнхард), комуникацията с българите е мъчна, но не и задължителна: немците лагеруват изолирани във високото, вършат си работата и пият бира под развятото знаме на Германия. Всичко се променя, когато водата им спира и им се налага да си вземат почивка. Скуката, както знаем, е развъдник на хрумвания със сложни последици, особено когато налегне група от принудително бездействащи мъже... Предпоставката е чудесна; предчувствието е, че всичко е възможно. Майнхард се отцепва от компанията (с която и без това не е близък) и започва да ходи в съседното село (Петрелик, макар че можеше да е и друго). Обяздва бял кон. Сприятелява се с Адриан, който търгува с добива на каменна кариери, и с момчето Ванко, чиито родители гастарбайтери отсъстват. Пие ракия на мегдана, научава думи на български, навърта се смутено около Венета (която ниже тютюн и с плътните си устни и мечтателно лице напомня на изгубена във времето и пространството Силвана Мангано), строи чешма с новите си познайници (сборът от многото възлести ръце, чиято нация и вяра е трудът, е може би най-хубавият кадър във филма, заедно с този, в който самотен мъж върви из буйнала природа, а зад него се движи “опитомен” гигантски багер), общува с беззъба възрастна жена със забрадка (единствената, която предизвика осезаема реакция на симпатия в малката зала на цюрихското кино “Худини”, в което гледах филма). С две думи – единственият, който не се бои да прекрачи в непознатото, е и единственият, който си изкарва хубаво. Бригадирът Винсент му заблазнява, опитва се да го имитира, но не успява – заради него конят умира, а местните гледат накриво пришълците. После от фазата на многото обещания се свличаме във фазата на “това е положението”, в която стават неща без логична връзка с предходното и следходното и изчезват внезапно, както са и изникнали. Появява се друг човек, който търгува с камък и заплашва Адриан (най-ненужната “сюжетна линия” тук); Адриан заплашва Винсент, защото е пуснал спряната вода и е оставил селото на сухо; ни в клин, ни в ръкав Майнхард преживява момент на физическа близост с Вяра, около която междувременно е изграден съвсем друг и доста нагласен конфликт; група местни мъже заплашват Майнхард със саморазправа не много ясно защо; Адриан, който неотдавна е нарекъл Майнхард свой “брат”, набързо се отказва от него. Накрая гръмва музика, селото празнува, тръгват надписите. В една от рецензиите за филма се казваше, че това е от онези произведения, които дълго отзвучават в главата ти. В моята за трета седмица вече отзвучават неизпълнените му обещания.

Секналата вода се оказва не библейско начало на драма, а битова неуредица. Ревността между Винсент и Майнхард тъкмо започва да добива очертания, когато се размива и изчезва като тема. Същото важи и за приятелството с Адриан, което а-ха да стане убедително, и се изпарява яко дим по съвършено недостатъчен повод. Буквалната липса на общ език между двата “лагера” е отлична невидима граница, около която да се разиграят многозначителни напрежения, но не: става ясно, че при едните всъщност има човек с немски, при другите – човек с руски и лингвистичните проблеми престават да са фактор. Топлото чувство, което лъха от екрана, когато Майнхард е в кадър с Венета, явно е случайност, защото развоят му е нулев. За германците и българите във второстепенни роли не разбираме нищо съществено (няма го онова класическо уестърново поделяне на ярки типажи като в “Дилижансът” или “Великолепната седморка”, така че за всеки да ти домилее или докривее лично и поотделно). Природата е трагично неоползотворена, както и лицата и телата на тези интересни хора: “Уестърн” е филм, който плаче за крупни планове и взирания в стихии, но макар и подходящи обекти да не липсват, протича на безучастна дистанция от тях. Нито камерата играе съществена роля за сюжета (а има ли такъв изобщо?), нито музиката, което е катастрофално за един уестърн, дори той да е модерен, постмодерен, постистинен или просто постен. Нито дивото зове в “Уестърн”, нито се чуват паметни фрази или се състоят незабравими сблъсъци на Доброто и Злото. Нито въобще се вижда някой от елементите на уестърна, който в основата си е битка на живот и смърт за висше благо: чест, правда, приятелство, право да си различен... Или е ожесточен двубой между старото и новото, своето и чуждото. Ерос и танатос се появяват по веднъж, за малко, като пришити апликации върху тъканта на “Уестърн”. И нито срещите, нито разделите разтърсват.

В едно интервю от 1982 г. Серджо Леоне казва куп интересни неща, с които ще отворя нужна скоба. “Докато подготвях първия си уестърн, “За една шепа долари”, се чувствах малко като Уилям Шекспир. Дадох си сметка, че той е бил способен да прави чудесни уестърни! Написал е няколко велики италиански драми доста по-добре от който и да е италианец, без да е стъпвал в Италия... Впрочем аз съм убеден, че най-големият автор на уестърни е бил Омир. Създал е прекрасни повествования за приключенията на герои единаци като Ахил, Аякс, Агамемнон... прототипи на персонажите, играни от Гари Купър, Бърт Ланкастър, Джими Стюарт и Джон Уейн. А Омировите истории са първоизточник на темите на уестърна: битки, лични конфликти, дълги пътешествия... Големите митове на индивидуализма. [...] Уестърните са филми за възрастни, но си остават приказки и имат същия ефект. Киното за мен е въображение, а въображението намира най-добър израз в притчовата, приказната форма. Но не в смисъла на Дисни – напълно измислени истории, излъскани и захаросани, което ги прави по-невъздействащи. Според мен приказките впечатляват най-дълбоко, когато са разположени в реалността, не във фантазията. Измисленият сюжет, поставен в реалистична среда, може да придаде на филма митичен, легендарен привкус: “Имало едно време...” [...] Джордж Лукас ми е казвал, че постоянно е прибягвал до музиката и образите от “Имало едно време на запад”, докато е монтирал “Междузвездни войни” (истински уестърн от серия Б, ситуиран в космоса)... Една от причините, заради които се захванах да правя уестърни, беше, че те са част от традиция, изгубена за самите американци. Сега тя принадлежи на всички нас. Уестърнът се “потребява” редовно в Япония, Нигерия, Колумбия, Англия, Италия, Германия и Франция. Принадлежи на света.”

Леоне направи така, че Клинт Истууд на фона на испански пейзаж под съпровода на италианеца Мориконе да се превърне в икона не просто за най-американския от жанровете, но и на киното въобще. Лошото в случая с “Уестърн” не е, че от Майнхард Нойман на фона на български баири под съпровода на чалга не е можело да стане нещо далеч по-забележително – лошото е, че не е станало. С умни намерения и интригуващи натуршчици Гризебах е съчетала фантазията с реалността по начина, споменат от Леоне (измислен сюжет на реален фон), но за жалост е използвала фантазията, за да произведе още реалност. Нейното игрално кино тук имитира документалното и се отказва от всички крайности, трикове и задължения на жанра си, с което го убива (а той уж я е вдъхновил с това, че “въпреки консервативните си елементи, се опитва да изобрази нещо, свързано с градежа на обществото и отговорността на индивида”). Та макар в замисъла да има хляб и това да си личи поне в първата третина от “Уестърн”; макар и да е направо задължително да се видим и чуем с нашите сънародници от Сюлейман до Кевин, с които пътищата ни рядко се пресичат другаде; макар и да не пречи да се запознаем по-добре с Берлинската школа, към която Валеска Гризебах се числи идейно, нека си го кажем: филмът се е получил блед, развлачен и “тягостно неангажиращ”.